Джеймс Ролинс - Шестото измиране

— Когато му дойде времето.

— В какъв смисъл „когато му дойде времето“?

— Доколкото чувам, видните ти колеги се канят да взривят атомна бомба в планините. Доста глупаво решение. Както знаем и двамата, няма да постигнат много, освен да разпръснат още повече организма и да направят района радиоактивен за десетилетия. Но това е характерно за човечеството — да унищожава, преди да мисли. Именно затова сме обречени като вид.

— Но ти каза, че не искаш организмът ми да унищожи света.

— Не искам. След като им дадеш решението, просто ще отнеме повече време да оправят кашата, която сами са забъркали. Така ще са заети по-дълго време.

— А радиацията? И всички поражения?

— Земята е преживяла подобни рани от човечеството и преди, ще преживее и тази. — Кътър въздъхна. — Пък и това отвличане на вниманието ще ми послужи добре. Човечеството ще гледа в една посока, а краят му ще дойде от съвсем друга.

„От твоята работа тук“.

— А сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя. Да се погрижа да вземат кръвна проба от Volitox, преди да е станало твърде късно.

— Късно?

Кътър помълча за момент.

— Твърде дълго крихте онзи подземен свят, Кендъл. Държахте го затворен, лишен от пълния му потенциал.

Кендъл не би могъл да изпита по-голям ужас и шок.

— Какво... какво си намислил?

— Ще изкарам онази мрачно прекрасна и агресивна биосфера в нашия свят. Мисля, че е време тя да напусне малкия си изолиран остров. Разбира се, някои нейни представители ще загинат при прехода, ще станат жертви на същите магнитни течения, за които говорихме, но както знаеш, Природата е най-големият изобретател. При такива количества и разнообразие някои видове ще оцелеят чрез адаптиране, ще внесат в нашия свят своята КНК издръжливост и изменчивост. А това са идеалните свойства за оцеляване в суровите времена, които предстоят.

Кендъл си представи пораженията от подобна внезапна атака на толкова много чужди видове. Цяла агресивна биосфера, отприщена в света. Екологичните последици щяха да са унищожителни.

— Смятам да изправя твоя древен свят долу срещу модерния горе. И по време на тази война ще пусна моите видове, ще ги разпръсна надлъж и нашир, ще внеса нови и изобретателни мутации, които ще ускорят еволюционния процес чрез характеристики, способни да прескачат от вид на вид. Това ще бъде върховното еволюционно изпитание, при което оцеляването на най-приспособените ще е единственият закон. Ако мога да перифразирам древния китайски стратег Сун Дзъ, в подобен хаос се крие възможност.

Кендъл го гледаше ужасено.

— Можеш да бъдеш до мен, Кендъл. Да станеш свидетел на тази трансформация, на създаването на един нов рай, свободен от падението на човека.

Кендъл си представи предизвикания от приона пожар, връщащ човечеството в съвсем примитивно състояние.

С блеснали очи Кътър пристъпи към работната станция.

— Виж един малък пример на бъдещата война, когато чумата на човешкия разум е премахната и човечеството най-сетне е оставено единствено на природния закон.

Кендъл знаеше кой е „законът“, за който Кътър говореше с такъв религиозен плам.

Законът на джунглата.

Кътър чукна един клавиш.

Вратата на клетката на Джена се отвори.

13:29

— Още колко остава? — извика Пейнтър към сержант Суарес.

— Още трийсет минути, сър!

„Прекалено много“.

Пейнтър се размърда нетърпеливо. Рамото му гореше, болката само засилваше безпокойството му. Много добре си даваше сметка за крайния срок. Атомната бомба в Калифорния щеше да се взриви след деветдесет минути.

„А аз седя тук и бездействам“.

След още една минута Суарес извика:

— Сър, елате да видите това.

Пейнтър разкопча предпазния колан. Жадуваше за нещо, което да го разсее, да му даде повод да се раздвижи. Дрейк също махна колана си и го последва в пилотската кабина.

— Какво има? — попита Пейнтър.

Суарес му подаде бинокъл и посочи към далечното тепуи. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да могат да се различат подробности, но въпреки това Пейнтър погледна през бинокъла.

Суарес взе втори бинокъл и го подхвърли на Дрейк.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди да фокусира платото, чиито отвесни стени бяха забулени в мъгла.

— Гледайте към южния край — каза сержантът и се обърна към пилота. — Разклати ни малко.

Пейнтър се съсредоточи и опря раненото си рамо на корпуса, за да запази равновесие, докато пилотът разклащаше самолета.

Отначало не видя нищо, само изваяни от вятъра скали и рехава гора в северния край. Но при поредното разклащане нещо сред камънаците по южния край проблесна, отразявайки слънчевите лъчи.