Джеймс Ролинс - Шестото измиране

Кендъл знаеше, че теоретично това е възможно, че лаборатории по цял свят се опитват да постигнат точно тази цел и че най-вероятно ще успеят през следващите няколко години. Мнозина вече търсеха начин да възкресят мамутите от ДНК на слонове, други се опитваха да съживят изчезналите странстващи гълъби от близките им роднини, а трети се мъчеха да получат отдавна измрелия зубър от генетичния код на съвременните говеда. Тези начинания имаха различни имена: „Съживяване и възстановяване“, „Проект Уруз“, дори един с подходящото название „Проект Лазар“, чиято цел бе възкресяването на австралийска жаба, раждаща през устата.

„Но това, което е постигнал Кътър тук.“

— Не можеш да я оставиш там — настоя той.

— Засега е в безопасност зад решетките с електричество. Ще ѝ дадем още половин час, така че инфекцията да я превърне в нещо по-просто. Тогава ще видиш какъв ще бъде този нов свят за човечеството, когато видът ни е лишен от злокачествения си разум.

Кендъл усещаше как сълзите напират в очите му. Това чудовище щеше да го принуди да гледа какво става с Джена.

— Ти обаче можеш да спреш всичко това — настоя Кътър. — Просто ми кажи името на КНК вида, който носи генетичния ключ за твоята вирусна обвивка. Едно име и край на всичко това. Нататък ще се оправя сам.

Кендъл знаеше, че Кътър ще разплете пъзела, ако се сдобие с последното парче информация.

— Не се бави много. — Кътър махна към екрана. — Имам средство, което да спре онова, което измъчва госпожица Бек, но то трябва да бъде приложено в рамките на един час, или пораженията ще останат трайни.

— Имаш лекарство? — попита Кендъл и преглътна.

— Точно така. — Той погледна към големия хладилник в дъното на лабораторията. — Белтък, който е огледален образ на онзи, който създадох. Способен е да възстанови нанесените от приона поражения, но както казах, времето е ограничено. След определен срок за госпожица Бек няма да има връщане назад.

Кендъл обаче имаше една по-голяма грижа от младата паркова рейнджърка.

— И ако ти дам името, ще ми кажеш как да спра заразата в Калифорния.

Кътър потърка престорено брадичка.

— Аз съм човек на думата си. Такава беше първоначалната ми оферта. Но това бе преди пристигането на госпожица Бек.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми онова, което искам, и ще те оставя да избираш. Мога или да те науча как да заличиш ужаса, излязъл на свобода от лабораторията ти. или да спася госпожица Бек. Но не и двете.

Кендъл впери поглед в екрана. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да каже истината на Кътър. Така или иначе кучият син щеше да изтръгне информацията от него.

Обърна се към Кътър и каза със задавен глас:

— Ще ти трябва кръвта на един от антарктическите видове.

— Кой по-точно?

— Volitox ignis.

Този път Кътър го погледна наистина замислено.

— Огнените змиорки. Наистина тежка задача. Трябва да се обадя, преди да е станало твърде късно. Май прибързах с плановете си.

И понечи да се обърне.

— Кътър, ти обеща!

Кътър спря.

— Разбира се, извинявай. Кой цяр искаш? Този за госпожица Бек... или за света?

Кендъл отново погледна екрана и дребната жена, свила се в клетката. В същото време си представи унищожението, разпространяващо се през планините на Калифорния.

„Съжалявам, Джена“.

Обърна се към Кътър.

— Как да убия творението си?

— Решението е съвсем просто. Не си ли се запитвал защо онази биосфера под Антарктида така и не се е разпространила по света? Несъмнено през миналото е имало пробиви, някои групи са се измъквали. Но никога пълно освобождаване. Подозирам, че за целта е необходимо индивидите да са много повече.

Кендъл трескаво затърси отговора. Какво беше уникалното на Антарктида? Какво държеше онзи свят затворен там долу? Соленото море? Ледът? Ниската температура? Вече беше експериментирал с подобни променливи в лабораторията си.

— Опитахме ниски температури, различни степени на соленост, отровни тежки метали като онези, които се срещат в околните океани — призна той. — Нищо не го уби.

— Защото мислиш прекалено ограничено, приятелю — това винаги е било основният ти проблем. Гледаш дърветата и не виждаш гората. Мислиш локално вместо глобално .

Кътър повдигна вежда, сякаш го подканваше.

Кендъл се замисли. „Глобално“.

Накъде биеше Кътър?

И внезапно му просветна.

13:24

Джена разтърка тила си, като внимаваше да не доближава решетките на клетката. Тъпата болка се беше сменила с мускулни спазми, изпращащи горещи вълни от агония през черепа ѝ. Дори очите я боляха и приглушената зелена светлина на гората ѝ се струваше ослепително ярка.