Джефри Арчър - Професионалистът

Фицджералд пресметна, че остават още шест минути от словото. Вече бе слушал речите на Гусман поне дузина пъти — в претъпкани зали, в полупразни барове, на улицата, дори на автогарата, където кандидатът се обръщаше към местните граждани от задната част на автобуса. Фицджералд издърпа кожения калъф изпод леглото и го сложи на коленете си.

— … Антонио Херера не е кандидат на либералите — изсъска Гусман, — а на американците. Той не е нищо повече от марионетка, чиито конци се дърпат от човека в Овалния кабинет.

Тълпата отново нададе одобрителни възгласи.

Пет минути, изчисли Фицджералд. Отвори калъфа и се вгледа в „Ремингтон 700“. Не бе го виждал само от няколко часа.

— Как смеят американците да допуснат, че ние винаги ще се съгласяваме с техните желания? — излая Гусман. — Смятат се за господари само заради силата на всемогъщия долар. По дяволите доларите им!

Тълпата изпадна в екстаз, когато кандидатът за президент извади от портмонето си еднодоларова банкнота и я разкъса на парчета.

— Мога да ви уверя в едно нещо — продължи Гусман, разпръсквайки парченцата зелена хартия като конфети над слушателите си.

— Бог не е американец… — Фицджералд движеше безмълвно, но изразително устните и челюстите си, сякаш произнасяше думите без глас.

— Бог не е американец! — изкрещя Гусман.

Фицджералд внимателно изтегли от кожения калъф дръжката от фибростъкло.

— След две седмици на гражданите на Колумбия ще бъде дадена възможността да изкажат мнението си пред целия свят — изкрещя Гусман.

— Четири минути — прошепна Фицджералд, докато гледаше към екрана и имитираше усмивката на кандидат-президента.

Той взе барабана от неръждаема стомана от мястото му в калъфа и го завинти здраво към дръжката. Пасна като ръкавица.

— Каквито и срещи на високо равнище да се състоят по света, Колумбия отново ще седне на масата за конференции. Вече няма само да четем във вестниците какво се е случило. За година ще накарам американците да ни третират не като страна от Третия свят, а като равна на тях държава.

Тълпата крещеше, когато Фицджералд вдигна оптическия мерник „Леополд 10“ от мястото му в калъфа и го плъзна в двата малки канала, намиращи се над цевта.

— За сто дни ще видите такива промени в нашата страна, каквито Херера не би повярвал, че е възможно да станат и за сто години. Защото, когато аз стана ваш президент…

Фицджералд бавно намести приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Почувства го като стар приятел. Но в края на краищата така трябваше и да бъде, всяка част бе ръчно изработена по негово точно описание.

Той повдигна оптическия мерник към образа на телевизионния екран и подреди в една линия малката редица от хиляда точки, докато те се центрираха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента.

— … да се справим с инфлацията…

Три минути.

— … да надвием безработицата…

Фицджералд издиша.

— … и така да победим бедността…

Фицджералд преброи „три… две… едно“, после бавно натисна спусъка. През глъчката навън едва чу прещракването.

Фицджералд свали пушката, стана от леглото и остави кожения калъф на пода. Щяха да изминат още деветдесет секунди, преди Гусман да стигне до ритуалното заклеймяване на президента Лоурънс.

Взе куршум от малкия кожен прорез в капака на калъфа. Отвори цевта и го пъхна в патронника, сетне затвори цевта с уверено движение нагоре.

— Това е последният шанс за гражданите на Колумбия да преодолеят напълно пагубните провали от миналото — извика Гусман, а гласът му се извисяваше с всяка изречена дума. — Така че трябва да сме сигурни в едно…

— Една минута — промърмори Фицджералд.

Можеше да повтори дума по дума речта на Гусман през финалните шестдесет секунди. Откъсна очи от телевизионния екран, бавно прекоси стаята към френските прозорци.

— … да не пропилеем златната възможност…

Фицджералд дръпна дантеленото перде, което скриваше гледката, и се взря към северната част на площад „Боливар“, където кандидат-президентът стоеше на най-горното стъпало пред сградата на Конгреса, гледайки надолу към тълпата. Канеше се да нанесе решаващия си удар.

Фицджералд чакаше търпеливо. „Никога не оставай за дълго на открито, ако това не се налага.“

— Да живее Колумбия! — изкрещя Гусман.

— Да живее Колумбия! — отвърна френетично тълпата, въпреки че мнозина бяха платени клакьори, стратегически инсталирани сред множеството.

— Обичам родината си — заяви кандидатът.