Джефри Арчър: Професионалистът

Шофьорът кимна рязко, сякаш за да подчертае, че няма намерение да се впуска в разговор. Когато Фицджералд се настани на задната седалка в очуканото жълто такси, шофьорът пусна радиото.

Фицджералд отново погледна часовника си. Един и седемнадесет. Малко изоставаше от графика. Речта вече трябваше да е започнала, но тъй като обикновено речите продължаваха повече от четиридесет минути, все още разполагаше с достатъчно време да изпълни това, за което бе дошъл в Богота. Премести се с няколко сантиметра надясно, за да се увери, че шофьорът го вижда ясно в огледалото за обратно виждане.

След като полицията започнеше разследването, Фицджералд щеше да има нужда от всекиго, видял го в този ден, за да даде приблизително едно и също описание на бял мъж, около петдесетте, малко над метър и осемдесет, около сто килограма, небръснат, с тъмна буйна коса, облечен като чужденец и с чужд акцент, но не американски. Надяваше се поне един от свидетелите да успее да идентифицира южноафриканския носов акцент. Акцентите винаги му се бяха удавали. В гимназията постоянно имаше неприятности, защото обичаше да имитира учителите си.

Радиото в таксито продължаваше да бълва мненията на експерти за изхода на мача. Фицджералд мислено изключи от съзнанието си испанския, той в момента не го интересуваше, въпреки че неотдавна прибави няколко футболни термина в ограничения си речник.

Когато седемнадесет минути по-късно малкият фиат спря пред „Белведере“, той подаде банкнота от десет хиляди песо и се измъкна от таксито, преди шофьорът да успее да му благодари за щедрия бакшиш. Не че таксиметровите шофьори в Богота се славеха с дълги благодарствени излияния.

Фицджералд бързо се изкачи по стълбите пред входа на хотела, мина покрай облечен в ливрея портиер и се вмъкна през въртящите се врати. Отправи се направо към асансьорите срещу рецепцията. Трябваше да почака малко, докато един от четирите асансьора се върне на партера. Когато вратите се отвориха, той влезе и светкавично натисна бутона за осмия етаж, както и другия за затваряне на вратите, за да не допусне някой друг да се качи с него. А щом вратите отново се отвориха на осмия етаж, Фицджералд тръгна по изтънялата пътека към стая 807. Прекара пластмасовата карта през процепа и изчака зелената светлина, преди да натисне дръжката. Веднага щом вратата се отвори, постави табелката с надпис „Моля, не ме безпокойте“ от външната страна, влезе в стаята и заключи.

Отново погледна часовника си — два без двадесет и четири. Изчисли, че вероятно полицаите вече са напуснали заложната къща, тъй като са стигнали до заключението, че тревогата е фалшива. Щяха да се обадят на господин Ескобар в провинциалната му къща, за да го информират, че всичко е наред, и щяха да го помолят щом се върне в града в понеделник, да им съобщи, ако липсва нещо. Но много преди това Фицджералд щеше да е върнал на витрината протрития кожен калъф.

В понеделник сутринта Ескобар щеше да установи, че липсват само няколко пакетчета необработени смарагди, задигнати от полицаите на излизане. Колко време ще им отнеме, за да се сетят за едничкото нещо, което наистина няма да е на мястото си? Ден? Седмица? Месец? Фицджералд вече бе решил да остави улика, която да ускори този процес.

Свали сакото си и го окачи на близкия стол, взе дистанционното от масата до леглото, включи телевизора и седна на канапето пред него. Лицето на Рикардо Гусман изпълни екрана.

Фицджералд знаеше, че Гусман ще навърши петдесет през април, но със стройната си фигура (бе висок около метър осемдесет и пет), с гъстата си черна коса, можеше спокойно да каже на обожаващата го тълпа, че още няма четиридесет и всички биха му повярвали. Все пак малцина колумбийци очакваха, че техните политици казват истината за каквото и да било, дори и за възрастта си.

Рикардо Гусман, фаворитът в предстоящите президентски избори, бе шеф на картела „Гали“, който контролираше осемдесет процента от търговията с кокаин в Ню Йорк, и печелеше повече от милиард долара на година. Никой не знаеше колко смъртни случая в Манхатън бяха пряко причинени от операциите на картела. Фицджералд не се натъкна на подобна информация в нито един от трите национални вестника, вероятно защото сведенията в пресата се контролираха също от Гусман.

— Първата акция, която ще предприема като ваш президент, ще бъде да национализирам всяка компания, в която американците са основни акционери.

Малката група, заобиколила стъпалата пред зданието на Конгреса на площад „Боливар“, изразяваше одобрението си с крясъци. Съветниците на Рикардо Гусман му бяха казали неколкократно, че ще е загуба на време да произнася слово в деня на футболния мач, но той не бе ги послушал, защото знаеше, че милиони телевизионни зрители ще превключват каналите, докато търсят на кой канал е мачът, и така ще попаднат на него, макар само за миг. Същите тези хора щяха да бъдат изненадани, когато само час по-късно се появи на претъпкания стадион. Футболът отегчаваше Гусман, но той знаеше, че появата му там миг преди колумбийският отбор да излезе на игрището ще отклони вниманието на тълпата от Антонио Херера, вицепрезидент и негов основен съперник в изборите. Херера щеше да бъде във ВИП ложата, но Гусман бе избрал да застане сред тълпата зад една от вратите. Очевидно искаше да си създаде образ на човек от народа.