Харлан Коубън - Под напрежение

Примирие, което търпеше постоянно развитие и много трудно се поддържаше.

Сплел пръсти, със сведена глава, бащата довърши дългата молитва с думите: „Нам и на целия Му израилски народ, амин!“. Майрън и майка му се включиха в последното „амин“. Мики не отвори уста. В продължение на няколко секунди никой не помръдна. Майрън впери поглед в неулегналата пръст пред себе си и се опита да си представи лежащото под нея свое братче. Но не успя.

Вместо това си спомни кога за последен път го беше видял, в снежната нощ преди шестнайсет години, когато Майрън — баткото, който вечно защищаваше по-малкия — счупи носа на Брад.

Кити беше казала самата истина. Брад се двоумял по онова време дали да напусне училище и да замине по незнайни места. Когато баща му подочу какво става, изпрати Майрън да поговори с брат си.

— Върви — каза му. — И се извини за онова, което си наговорил по неин адрес.

Майрън се беше заинатил. Настояваше, че Кити ги е излъгала за хапчетата против забременяване, че се носели слухове по неин адрес, изтъкваше всички останали приказки, които — сега вече му бе ясно — се бяха оказали неверни. Баща му обаче още тогава бе прозрял как стоят нещата.

— Ти завинаги ли искаш да го отблъснеш? — беше го попитал. — Аз пък ти казвам: върви да се извиниш и да ги върнеш у дома.

Когато Майрън отиде обаче, Кити, търсеща отчаяно повод да избягат, бе съчинила оная история, че уж Майрън я свалял. Брад пощуря. А докато слушаше как братчето му крещи и беснее, Майрън осъзна колко прав е бил през цялото време по отношение на Кити. И че братчето му е бил пълен идиот да се хване с такава като нея. Взе да спори с Кити, да я обижда, да я обвинява в какви ли не лъжи, докато накрая изкрещя последните думи, които брат му щеше да чуе някога от него:

— Ти на тая лъжлива мръсница ли вярваш, или на собствения си брат?

Брад замахна. Майрън приклекна и в яростта си контрира. И дори сега, застанал над лобното място на Брад, чу в ушите си онзи отвратителен, мокър звук на трошащ се хрущял.

Последно помнеше как остави Брад на пода с шокиран вид, докато Кити се мъчеше да спре шурналата от носа му кръв.

След като се прибра, Майрън не призна пред баща си какво е направил. Струваше му се, че дори самото повторно изричане на ужасната лъжа, скалъпена от Кити, щеше да й придаде някаква достоверност. Затова взе че излъга баща си:

— Извиних им се, но Брад не щеше и дума да чуе. По-добре ти говори с него, тате. Теб ще те послуша.

Баща му обаче само завъртя глава.

— Щом отношението на Брад е такова, може би така е писано да стане. Може би ще е най-добре да го пуснем да търси свой собствен път в живота.

Пуснали го бяха. И ето че сега за пръв път бяха отново заедно, пред гроб на пет хиляди километра от дома им.

Измина още една минута в мълчание, след което Ал Болитар завъртя глава.

— Това не бива никога да се случва. — Млъкна и вдигна очи към небето. — Не трябва баща да произнася „Кадиш“ за свой син.

И тръгна надолу по пътеката.

След като качи майка си и баща си на самолета за Маями, Майрън остана с Мики. Двамата взеха друг самолет до летището в Нюарк. По пътя и дума не си размениха. След кацането се качиха в оставената на дългосрочния паркинг кола на Майрън и тръгнаха по магистралата „Гардън Стейт“. И през първите двайсет минути на това пътуване никой не обели дума. Мики пръв отвори уста чак след като подминаха изхода за Ливингстън.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Само десет минути по-късно Майрън паркира пред крайпътния мол и се усмихна. Мики хвърли поглед през предното стъкло, после се обърна към Майрън.

— Сладолед ли си решил да ме черпиш?

— Слизай — каза Майрън.

— Ти нещо ме будалкаш май.

С ловка маневра Кимбърли избута инвалидната си количка до входа на „Сноукап“ и ги посрещна с широка усмивка.

— Здрасти. Ти пак си тук! Какво ще желаеш този път?

— Дай на племенника ми един „размразител Сноукап“. А аз искам да си поприказвам с баща ти.

— Няма проблем. Той е отзад в офиса.

Карл Сноу се беше заровил в някакви фактури. Но вдигна глава и изгледа влизащия Майрън.

— Нали обеща да не се връщаш?

— Съжалявам, но няма как.

— И какво те води насам?

— Това, че ме излъга. Опита се да ми пробуташ версията колко прагматично си бил постъпил, след като нищо не можело да ти върне загиналата дъщеря, нито имало начин Гейбриъл Уайър да влезе в затвора. И че си взел откупа единствено за да помогнеш на Кимбърли. Обяснението ти беше хем красиво, хем логично — но изобщо не ми прозвуча убедително. Особено след като видях как се отнасяш към Кимбърли. И това ме подтикна да прегледам хронологията.