Ребека Джеймс - Красиво зло

— Бременна съм.

— Какво? Какво каза? — Мама спира и се обръща да ме погледне. Мръщи се. — Моля?

— Бременна съм.

— О! Бременна. Боже мили! Е, значи поне това е било вярно.

Извръща се настрана, но преди това успявам да зърна издайническата влага в очите й, треперенето на брадичката й.

— Моля те, мамо. Моля те. Знам, че си разочарована. Знам, че не това си очаквала, нито си се надявала за мен. Знам. Не това исках и аз. Но те уверявам, мамо, всичко ще се оправи. Обещавам. Не се тревожи, Мик е фантастичен. Няма да избяга. Ще направим така, че да се получи. Наистина. Ще успеем. Все още мога да отида в университета. Обещавам ти, че пак ще получа образование. Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.

— Бременна? — отново повтаря тя, сякаш не може да разбере. Отива до дивана и тежко сяда на него. — Бременна.

Настанявам се до нея. Държа очите си сведени надолу, поглеждам към ръцете си, нервно подръпвам дънките си.

— Разочарована си, нали?

— Не — казва тя. — Не.

— Срамуваш се.

— Не — повтаря мама. — Не се срамувам. — Сега гласът й е твърд и възмутен. — Кейти, ти не разбираш. Не съм разочарована. Съвсем не съм. И, скъпа, думата „срам“ изобщо не е част от моя речник. Разбира се, малко съм шокирана, че наистина си бременна, но за бога, Катрин, само преди няколко часа се тревожехме, че вземаш наркотици. Мислехме, че може да те загубим. — Въздъхва, поклаща глава. — Вече загубих една дъщеря. Не мога да… Вече не мисля по този начин.

Поглеждам към нея. Объркана съм. Нямам представа какво мисли.

— Кейти. Скъпа. — Тя се усмихва. — Навярно не бива да го казвам или дори да го мисля, сигурна съм, че не го пише в наръчника за родители, но трябва да разбереш колко ми е много трудно да гледам на това като на катастрофа.

— Тогава… какво мислиш?

Тя слага пръст на устните си, за миг остава загледана с разширени очи в тавана. После отново поглежда надолу към мен и се ухилва — ликуваща, дяволита, виновна усмивка.

— Всъщност съм много развълнувана. Ако трябва да съм честна, дори съм въодушевена.

Сигурно изглеждам също толкова шокирана, колкото се чувствам, защото тя се смее, премества се по-близо до мен на дивана и слага ръка на гърба ми. Заговаря тихо, напрегнато:

— Може би е погрешно или дори себично от моя страна, но мога да мисля само колко прекрасно е това. Ти увеличаваш семейството ни, създаваш нов човек, когото всички ние ще обичаме. Създаваш живот, скъпа, ти… живееш. Ако трябва да съм честна, мисля, че е великолепно. Ще имам внуче, нов човек, когото да обичам… Обясни ми защо трябва да мисля, че това е лошо? Пък и мисля, че твоят приятел е божествен, истински джентълмен. И е толкова умен. — Тя изважда от джоба си кърпичка, избърсва си очите, издухва си носа. — Спомням си идеално, когато бях бременна с теб. Цялата тази прекрасна, невинна надежда, цялото въодушевление.

— Значи не си разочарована? Не си огорчена?

— Не. Не, не съм.

— Не мислиш, че сме луди да го задържим при положение, че едва се познаваме?

— Мисля, че имате също толкова голям шанс да останете заедно, колкото и всеки друг. И двамата сте добри, умни, а това увеличава шансовете ви в сравнение с повечето хора.

— Аз обаче съм толкова млада.

Не съм сигурна защо, но изведнъж започвам да изразявам всички съмнения и страхове, за които почти не съм си позволявала да помисля. Искам майка ми да ме ободри още, толкова е приятно да я слушам да говори толкова положително. Не мога да се наситя на думите й. Искам да ми каже, че всичко ще се оправи.

— Никой на моята възраст не ражда бебета. Никой.

— Не съм предполагала, че толкова се вълнуваш какво правят или не правят останалите хора.

— Не. Нямам предвид това. Просто…

— Знам какво имаш предвид, скъпа. И да, това е нещо много важно и да, означава, че ще загубиш голяма част от свободата, на която се радват младежите на твоята възраст. А това ще е по-тежко, отколкото си представяш. Но бременността ще ти открие друг свят, ще добави в живота ти вълшебно, прекрасно измерение, което ще го промени завинаги. Така е с майчинството. — Слага ръка на бузата ми. — С баща ти ще ти помогнем. С всичко, с което можем. За нас това ще е привилегия.

— Толкова се радвам, че не си разстроена или сърдита.

— Не разстроена, не. — Отново се ухилва. — Всъщност се чувствам абсурдно въодушевена. Развълнувана за теб и Мик. За мен и баща ти. И нервна. И очарована. И искам аз да кажа на баща ти. Може ли?

— Разбира се.

Дотолкова съм отвикнала да я виждам такава — откровена, не прикриваща чувствата си, — че изненадата сигурно се е изписала на лицето ми.