Ребека Джеймс - Красиво зло

— Какво има, скъпа? Какво не е наред? Изглеждаш странно.

— Съжалявам. Просто изглеждаш толкова различна. Толкова щастлива. И ти, и татко. Това е страхотно разбира се, аз просто… Май съм отвикнала да ви виждам така.

— Знам, скъпа. — А после слага ръка на главата ми и ме придърпва към себе си, така че бузата ми се притиска до гърдите й. Докато говори, усещам успокоителното вибриране на гласа й, спокойния ритъм на сърцето й. — Знам. Не бяхме справедливи, нали? И знаеш ли какво? Твоята глупава малка приятелка всъщност ни направи голяма услуга. Така се разтревожихме — и аз, и баща ти, — когато се обади и наговори глупостите за теб. Бяхме толкова уплашени, така ужасени, че ще те загубим. И когато видяхме, че си добре… — поема си дълбоко дъх и въздъхва — … се почувствахме, сякаш ни е даден втори шанс. А освен това знам, скъпа, знам как се чувстваш по отношение на Рейчъл. Знам, че изпитваш вина заради онзи ден, задето си жива, а сестра ти мъртва. И се надявам да ми простиш, задето никога не заговорих за това, никога не обясних, че няма абсолютно нищо, за което да се чувстваш виновна, че задължително трябва да продължиш да живееш живота си. Трябва да има някакъв край, някакво… о, не знам… какъв беше този ужасен израз, който хората обичат да използват днес?

Облягам се назад и я поглеждам.

— Затваряне на страницата?

— Да. Точно така. Затваряне на страницата. Трябва да затвориш страницата. Ти поне трябва да го направиш, скъпа моя. Тя беше твоя сестра, не твоя дъщеря. Не е справедливо да страдаш цял живот. Не е честно това да разруши живота ти.

— Но…

— Не — прекъсва ме мама, слага ръка под брадичката ми и ме поглежда нежно. — Не бях справедлива. Знам, че страдаше, а бях прекалено обсебена от собствената си болка, за да събера енергия и да направя нещо, за да прекратя страданието ти. Отдавна знам, че мога да ти помогна да се почувстваш по-добре, ако просто събера сили да кажа няколко простички неща. Но не го направих. Срамувам се от себе си. Сега обаче мога да го изрека, скъпа моя. — Прочиства гърлото си и продължава: — Случилото се с Рейчъл не беше по твоя вина. Изобщо не те обвиняваме. И никога не сме го правили. Дори за секунда не си мислили, че бихме предпочели да се беше случило на теб вместо на нея. Обичахме и двете ви еднакво. Винаги е било така.

Кимвам, но не казвам нищо. Боя се, че ще избухна в сълзи. Като бебе.

— И колкото и да е ужасно, трябва да те помоля за няколко услуги — продължава тя.

— Разбира се, мамо, каквото кажеш.

— Първо, изпитвам нужда да ми простиш, задето бях такъв голям егоист. През последните няколко години не бях истинска майка, позволих ти дори да допуснеш мисълта, че аз и баща ти може да те обвиняваме по някакъв начин. Защото ние категорично не те обвиняваме. Никога не сме те обвинявали.

Разплаквам се. Не мога да се сдържа. Вкопчвам се в майка си и се задавям от ридания на гърдите й. Тя ме прегръща силно, но продължава да говори:

— Второто, което имам нужда да направиш, е да живееш живота си. Да живееш най-хубавия и щастлив живот, който е възможен. И никога, никога, никога не се чувствай виновна, че си щастлива. Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради нас. Заради мен и баща си. Защото ако не си щастлива, скъпа моя, ако не продължиш с живота си, тогава ние сме загубили всичко. Загубили сме и двете ви.

В крайна сметка не разкривам на баща си, че съм бременна. Мама иска да му каже, когато са насаме двамата — да му даде възможност да го асимилира, без никой да го вижда. Според нея отначало той ще е шокиран и огорчен.

— Съвсем нормално за един баща — казва тя. — В крайна сметка за него ти винаги ще си невинното му момиченце. Но накрая ще се осъзнае, ще свикне с мисълта и ще е също толкова въодушевен, колкото мен.

С Мик угасяме лампите и си лягаме. Той е особено нежен, отново и отново ми повтаря, че ме обича, и двамата се сгушваме по-близо един до друг. Отпускам глава на гърдите му.

— Знам, че сигурно ти е омръзнало да говориш за Алис — казва той, — но добре ли си? Не се притесняваш заради нея, нали?

— Не. Щастлива съм.

И макар че намерението й съвсем не е било такова — очевидно само се е опитвала да ме нарани, — всъщност съм доволна от вечерта, прекарана с родителите ми. Мама не е била толкова открита от години и ми е неочаквано приятно да я видя така топла и излиятелна. Разбира се, съжалявам, че с татко са се тревожили дни наред, но не мога да не се чувствам удовлетворена и одобрена от необичайната проява на привързаност от тяхна страна.