Ребека Джеймс - Красиво зло

— Готов ли си да тръгваме? — обръщам се към Мик.

— Да.

Той спира да навива кабелите и ги сритва в купчина. Знам, че това не е типично за него, виждала съм го по-рано как ги прибира — винаги е бил педантичен, но очевидно иска да се махне от Алис също толкова отчаяно, колкото и аз.

— Хубаво. — Тя плясва с ръце, изправя се и леко залита. — Къде отиваме?

— Не знам къде отиваш ти. — Гласът на Мик е леденостуден. Той обвива ръка около раменете ми. — Ние си отиваме у дома.

— Тогава ще дойда с вас. Може пък да е забавно. Само ние тримата.

Остава близо зад нас, докато излизаме от бара и вървим по улицата към мястото, където е паркирана колата.

— Трима е по-хубаво от двама. Не мислиш ли, Катрин? А?

Когато стигаме до колата, той ми отваря вратата до шофьора, но преди да се кача, се обръщам към Алис:

— Върви си у дома. Иди си вкъщи и си почини. И отсега нататък просто ме остави на мира. Излез от живота ми. Ти си болна. Съжалявам те. Наистина имаш нужда от помощ.

Тя поклаща глава, усмихва се подигравателно и горната й устна се свива отвратено.

— Аз ли съм болна? Аз ли? Странно. Аз пък си мислех, че ти си тази, която има проблем, Кейти. Мислех, че ти беше тази, която остави сестра си…

— Катрин! — Гласът на Мик е твърд. Вече е седнал зад волана и е включил двигателя. — Просто влез. Влез и затвори вратата.

Така и правя. Мик заключва вратите, включва фаровете, проверява огледалото за обратно виждане, за да види как трябва да потегли. Алис задържа очите си приковани в моите през предното стъкло и установявам, че е невъзможно да отклоня поглед от нейния, да го насоча настрана. И точно когато Мик отдръпва колата от бордюра, Алис се усмихва — студено и празно опъване на устните — и пристъпва напред, право пред гумите.

— Мик! — изкрещявам. — Спри! Чакай!

Но е прекалено късно. Чувам ужасен, противен звук, когато Алис пада на паважа.

— Мамка му! Исусе Христе! Мамка му! — Мик набива спирачките и само след миг е вън от колата.

Не мога да помръдна, не мога да погледна. Сърцето ми бие, бие и аз се взирам с празен поглед през предното стъкло към насрещния трафик. „Свърши се — мисля си. — Получи това, което искаше. Разруши всичко. Свърши се. Свърши се.“

— Алис! — чувам да крещи Мик и усещам паниката в гласа му. — Добре ли си? Наранена ли си? Алис!

И тогава го чувам: пронизителния истеричен звук на смеха й.

Разопаковам кутии в новата ни кухня, когато се случва. Както стоя права, усещам как между краката ми избликва влажна струйка. Отначало не знам какво е и за миг се чудя дали не съм се подмокрила. Втурвам се в банята и смъквам гащичките си. Кръв.

Подсушавам се колкото мога с тоалетна хартия и отивам право при Мик. Той разопакова книги и ги подрежда на импровизираните ни лавици, като си тананика и кима в ритъм със собствената си мелодия. Докато се приближавам, се усмихва.

— Кървя.

— Какво? — скача от мястото си той. — Мамка му! Това лошо ли е? Лошо е, нали?

— Не знам.

— Да отидем в болницата.

Увивам около кръста си една стара кърпа, Мик грабва ключовете и двамата внимателно отиваме до колата.

Спешното отделение е заето и една сестра ни информира, че ще трябва да чакаме дълго, преди да ни види лекар.

— Но тя може би губи бебето — настоява Мик. — Трябва да я прегледат веднага.

— Съжалявам. Имаме система за разпределение. А освен това се боя, че на този ранен етап, ако наистина губите бебето, не сме в състояние да сторим нищо. Всичко, което можем да направим, е да ви наблюдаваме. — Усмихва ми се благо. — Но е възможно да не преживявате спонтанен аборт. Много жени кървят през бременността, а после раждат напълно здрави бебета. Седнете и се опитайте да не се тревожите.

С Мик се завличаме до столовете. Няма свободни места едно до друго, но една жена, която седи сама, забелязва, че сме двойка, и се премества, за да седнем един до друг. Мик й благодари и макар че тя улавя погледа ми и се усмихва съчувствено, аз поглеждам настрана. Не искам съчувствие или доброжелателство от непознати. Ако трябва да тъгувам, искам да тъгувам насаме. Стаята е малка, претъпкана и всички са чули разговора ни със сестрата. С увитата около кръста ми кърпа се чувствам открита и биеща на очи.

Сядам, затварям очи и отпускам глава на рамото на Мик.

Четирийсет минути по-късно една сестра извиква името ми. Моли Мик да изчака отвън, но когато избухвам в сълзи и се вкопчвам в ръката му, му позволява да дойде с мен. Завежда ни до едно легло и ме моли да седна.