Ребека Джеймс - Красиво зло

— Щастлива съм, Рейчъл.

Казвам го на глас, като молитва.

— Истински щастлива.

Но слънцето не се задържа дълго и по средата на сутринта отново са се събрали дъждовни облаци, а небето е притъмняло. Отново прекарваме деня на закрито — аз чета, а Мик се упражнява — и до вечерта вече съм неспокойна, отегчена и изпитвам непреодолимо желание да изляза от апартамента.

— Нека да вечеряме навън — предлагам. — В тайландския ресторант надолу по пътя.

— Но мислиш ли, че всичко ще е наред? Мислиш ли, че трябва да излизаме? — пита Мик.

— Всичко ще е наред — уверявам го, бързо се събличам и се отправям към душа. — Лекарката каза, че трябва да си почивам няколко дни, не е казала, че не бива да излизам от леглото през следващите шест месеца. От три дни не съм помръдвала . Ако не изляза от този апартамент, и то скоро, ще полудея.

— Ще отидем с колата.

— Не ставай смешен. Никога няма да намерим място за паркиране.

— Вярно — въздъхва Мик. — Но сигурна ли си, че всичко ще е наред? Мога да отида и да взема нещо за вкъщи.

— Всичко ще мине както трябва. Ще вървим бавно. — Смея се. — Като стари хора.

До ресторанта не е далеч и двамата тръгваме по пътеката покрай брега. Не вали, но над небето са надвиснали тъмни буреносни облаци, а брегът е развълнуван, вълните реват, покрити с пяна. Гледката е великолепна и ние не бързаме да се отделим от нея. Вървим бавно, хванати за ръце. И двамата се наслаждаваме, че сме на открито, на свежия въздух, на красотата пред очите си.

Не бързаме да приключим и с храненето. Мик говори за групата, за композирането на музика. Представяме си как ще се отправим на световно турне — пари, слава, хиляди крещящи фенове. Разсмивам се и му казвам, че ще трябва да се бия, за да разкарам момичетата от него.

— Аз ще съм проклетата ревнива дебела съпруга, оставена вкъщи. Заедно с шестте деца.

— Да — шегува се той, — точно така си те представям. Мислим си дали да не вземем такси до вкъщи, защото сякаш ще завали, но се отказваме. Навън е толкова приятно, а пътят е съвсем кратък. Пък и малко дъжд няма да ни навреди.

Чуваш зад себе си стъпки — високото почукване на токчета по бетон, — но не се замисляш. Стъпките се чуват по-ясно, приближават се и двамата с него отстъпвате настрана, за да направите на жената място да мине. Но тя спира, слага ръце на хълбоците си и се обръща с лице към теб. Стъмнява се, затова ти трябва един миг, преди да осъзнаеш коя е. Алис.

Тя накланя глава на една страна, усмихва се.

— Катрин — казва. И от бавния й внимателен говор разбираш — пияна е. Накланя се напред. — Знаех, че ще те намеря тук. Знаех, че ако изчакам достатъчно дълго, накрая ще попадна на теб и стария Мики.

Той те дръпва настрана, стиска здраво ръката ти. Ти продължаваш да вървиш.

— Такава прекрасна дива нощ, че да излезеш и да се поразходиш, нали? — Тя върви плътно зад вас и говори с изкуствено приятелски тон. — Толкова се радвам да те срещна. Е, всъщност и двама ви. Имаме да си говорим за толкова много неща.

Започваш да вървиш по-бързо, не се обръщаш. Не отговаряш.

— Стига де! Спрете и двамата. Не искате ли да си побъбрим?

Той стиска ръката ти. Продължаваш да вървиш.

— Добре тогава. Може би не искате да говорите. Мога да ви разбера. Но аз искам да говоря. Всъщност изпитвам нужда да говоря. Има много неща, които останаха неизказани, Катрин, много неща, които не знаеш за онази нощ. — Разсмива се злобно. — Знам, че знаеш за коя нощ говоря. Онази нощ.

Спираш да вървиш.

Тя се смее зад гърба ти.

— О, това привлече вниманието ти, нали? Хмм? Не можеш винаги да бягаш, нали, Кейти? Понякога се налага да се изправиш лице в лице с истината.

Обръщаш се с лице към нея.

— За какво говориш? Какво си наумила сега?

Тя слага ръце на хълбоците си и те оглежда от горе до долу.

— Какво е да имаш съвършения живот, Катрин? Идеалното семейство? Сигурно е приятно да си разглезена, да не забелязваш страданието на другите?

— Идеалното семейство ли? Да не забелязваш страданието? — питаш, без да вярваш на ушите си. — Да не се шегуваш, Алис? Малката ми сестричка беше убита. Семейството ми съвсем не е щастливо, съвсем не е идеално.

— Но родителите ти те обичат, нали? — присмива се тя. — Знам, че е така. Виждала съм ги. Обожават въздуха, който дишаш. Затова си толкова самодоволна. Затова не ти пука.

— Затова не ми пука за какво? Ти си луда, Алис. Говориш с гатанки.

— Не ти пука за хора като нас. Като мен и брат ми.