Ребека Джеймс - Красиво зло

Не мога да понеса мисълта за замлъкналите барабани на Мик, за неизсвирената му музика, но кимвам в знак на благодарност, обръщам се и притискам ръка към устата си.

Мама слага ръка върху одеялото, над бедрото ми, и я плъзга успокоително нагоре и надолу по крака ми, докато говори:

— Ние, разбира се, им казахме за бебето.

— О! — отвръщам и се опитвам да проявя учтивост, да покажа някакъв интерес, но искам просто да си отиде и да ме остави на мира. Да ме остави да се наплача на спокойствие. Странно, че само преди няколко дни толкова се вълнувах какво ще си помислят всички за бебето. Сега ми се струва съвсем маловажно. Самото бебе ми изглежда невъзможно.

— Отначало, разбира се, бяха много изненадани. Но мисля, че накрая останаха доволни. Това е бебето на Мик, разбира се, а това все пак е нещо. Някаква утеха — казва тя.

За пръв път ги виждам на погребението на Мик. Баща му прилича на Филипа, а майка му — толкова много на Мик, че ми се струва свръхестествено. Тя ме привлича до себе си и ме прегръща силно. Аз се вкопчвам в нея, поглъщам миризмата й и накрая трябва да ме принудят със сила да я пусна.

Следващите шест месеца прекарвам като робот. Правя всичко, което трябва — храня се добре, редовно се разхождам из квартала, — но се чувствам отделена от случващото се. Незаинтересована от бебето. Родителите на Мик идват няколко пъти, Филипа също и само когато съм с тях, изпитвам чувството, че съм близо до Мик, че съм почти жива. През останалото време се чувствам като някакво зомби. Жив мъртвец.

Родилните болки започват в деня преди термина ми отначало болката ме радва — тя е само физическа, много по-лесна за понасяне от душевната — и изпитвам извратено чувство на удовлетворение, докато тя се засилва все повече и повече.

Но болката продължава два дни и две нощи и накрая става толкова ужасна и непоносима, че моля боговете да я спрат, пищя и викам на акушерките да ми помогнат, а те само кимат и се усмихват, казват ми да клекна и най-накрая изтласквам, изтласквам, изтласквам вселената измежду краката си и ето, тя е тук. Сара. Дъщерята на Мик. Моето момиченце.

Не знам дали се дължи на прекрасното секване на болките или на някакво раздвижване на хормоните, но изпитвам дълбоко завладяващо чувство на любов и благодарност. Благодарност заради момиченцето ми, заради мама и Филипа, които ми помогнаха да я доведа на този свят, за акушерките, за целия свят. Изпитвам — така, както никога не съм изпитвала, откакто умря Мик. Повдигам дъщеря си, все още хлъзгава и мокра от раждането, полагам я на гърдите си и прошепвам тиха молитва към Мик, тържествено обещание да я обичам завинаги.

Роби се усмихва. Отначало усмивката му е колеблива, почти уплашена, но когато му се усмихвам и кимам в отговор, той просиява, поклаща глава, засмива се. В следващия миг вече стои пред мен и държи ръцете ми в своите.

— Боже мой, Катрин! Наистина си ти. Не мога да повярвам. Ти си.

Отблизо виждам, че изглежда по-възрастен, — разбира се, че изглежда, минали са пет години, — и това му отива. Сега лицето му е по-мъжествено, ъгловато, някак си по-загрубяло.

— Мамо, мамо. Кой е този човек?

Сара ме дърпа за крака и поглежда любопитно към Роби. Той прикляка, така че лицето му се изравнява с нейното.

— Здравей. Аз съм Роби. Стар приятел съм на майка ти.

— Наистина ли? — Дъщеря ми наклонява глава на една страна и го поглежда съчувствено. — Но ти не изглеждаш стар. Не изглеждаш като баба и дядо?

Роби се смее, а Сара, неспособна да устои на примамката на хълма, му махва извинително с ръка, навежда се към шейната си и отново започва да я влачи нагоре.

Роби и аз стоим един до друг и я наблюдаваме.

— Красива е — казва той. — Прекрасна.

— Да, Прилича на баща си.

— И на теб.

Има хиляда и едно неща, които искам да му кажа — разговорът може да продължи с часове, — но точно тук и сега не мога да се сетя за нито едно. Нито една дума. Стоим онемели, докато накрая той слага ръка върху моята.

— Трябва да се връщам на работа. Не мога да спирам така. — Обръща се и поглежда към тълпата зад нас. — Чакат ме.

— Разбира се — отвръщам, без да срещна погледа му.

— Естествено.

— Страхотно е, че те видях. И малко стъписващо.

— Съвсем неочаквано. — Сега, когато знам, че си отива и съм в безопасност, вече мога да го погледна в очите. — Но приятно стъписване. Наистина е страхотно, че се видяхме.

Той стиска ръката ми, кимва, извръща се настрана. Тъкмо се каня да тръгна след Сара нагоре по хълма, когато Роби извиква името ми.