Ребека Джеймс - Красиво зло

— Да. Не знам. Разбира се, трябва да съжаляваш за смъртта на Мик. Той беше невинен, нямаше нищо общо с историята. Но не можеш да съжаляваш за Сара. Наистина е странно, нали?

— Всичко свързано с Алис е странно. Всичко.

За известно време оставаме безмълвни, всеки потънал в собствените си мисли, сред собствените си демони.

— Липсваше ми — казвам най-после. — До тази вечер не си бях дала сметка колко много ми липсваше. Но наистина ми липсваше. Ужасно.

— И ти на мен. Единствената разлика е, че аз си давах сметка колко много ми липсваше ти. Още от деня, когато заминах.

— Но не се опита да поддържаш връзка с мен?

— Не. — Той свива рамене. — Преди смъртта на Алис нарочно не те потърсих. Просто мислех, че ако го направя, ще ми е прекалено трудно да остана в чужбина. Щеше да ми е прекалено трудно да разговарям с теб. Да усещам липсата ти. Липсата на Алис. А после, когато тя умря, изпаднах в шок. Мисля, че бях в депресия. В дупка. А после, след известно време, просто не знаех дали ще искаш да имаш нещо общо с мен. Но исках да ти кажа толкова много неща. Пишех ти стотици дълги имейли, но накрая ги изтривах.

— Иска ми се да ги беше изпратил — усмихвам се.

— И на мен.

Усмихваме се, стискаме си ръцете, отпиваме от чая си.

Роби приготвя вечерята и продължаваме да си говорим до толкова късно през нощта, че го каня да остане да преспи при нас със Сара в бунгалото. Той ляга на голямото легло до мен. Няма нищо сексуално — той е по тениска и по долнището на една от пижамите ми. Аз съм по скромна зимна нощница. Но заспиваме, хванати за ръце, и ми е приятно да усещам до себе си топло тяло на голям човек, да чувствам, че някой бди над мен. А когато се промъква посред нощ при мен, Сара се разсмива от радост, че го намира в леглото, и настоява да се сгуши помежду ни.

Гледам как Роби — с полузатворени очи — намества възглавницата й, придърпва одеялата над нея, усмихва се нежно.

На сутринта той приготвя закуска — бъркани яйца с препечени филийки — и тримата се настаняваме в приятелско настроение на масата.

— Ти ли ще бъдеш новият ми татко? — пита изневиделица дъщеря ми с уста, пълна с яйца.

— Сара! — опитвам се да се засмея. — Не ставай глупава.

Роби обаче не изглежда изненадан. Не й възразява, просто се усмихва. Доволна съм, че не поглежда към мен, защото чувствам, че лицето ми пламти.

Става време да си тръгва и аз го изпращам до колата му. Сара се хваща за крака му и го умолява да остане.

— Не мога — отвръща през смях Роби. — Трябва да уча хората как да карат ски. Трябва да им помагам да са в безопасност в планината.

— Кога ще се върнеш? — пита тя. — Ще те пусна, ако ми кажеш кога.

Той ме поглежда — и в очите му има въпрос, избор, — но аз вече съм избрала, още в деня, когато умря Мик, и няма да позволя на света отново да ме нарани.

Обръщам се настрана, навеждам се, вдигам Сара и заравям лице в косата й, за да не трябва да срещам погледа му.

— Роби е много зает, скъпа. Няма време да се върне.

— Лельо Пип, лельо Пип!

Сара бутва вратата, отваря я и я оставя да се затръшне зад нея, докато тича надолу по пътеката към Филипа. Тя й се усмихва, вдига я на ръце и я стиска в прегръдката си.

— Бебчо. Липсваше ми.

Днес тя ще води Сара в зоологическата градина, докато аз попълвам формуляри за кандидатстване в университет. Следващата година дъщеря ми ще тръгне на училище и ще имам нужда да правя нещо. Да си запълвам времето.

Филипа минава по алеята, стига до мен и двете се прегръщаме. Влизаме вътре и тя взема нещата на Сара — бутилката й с вода, шапката, любимата й кукла.

— Ще я върна към три. Може да обядваме в „Макдоналдс“ или другаде. Ще се почерпим.

— „Макдоналдс“ ли? — Сара започва да подскача от въодушевление. — Наистина ли? Може ли, мамо? Може ли?

— Идеята е чудесна. Голяма си късметлийка.

Завеждаме я до колата на Филипа и я закопчаваме в детската седалка, която леля й е купила специално за нея. Когато й казвам „довиждане“ и затварям вратата, Филипа протяга ръка към мен. Държи лист хартия.

— Това е от Роби. Телефонният му номер. Иска да му се обадиш.

— О!

Не вземам листа. Вместо това пъхам ръце в джобовете на якето си.

— Значи си го виждала?

— Позвъни ми по телефона. Иска да те види. Наистина иска, Катрин.

— Не — поклащам глава. — Не. Аз не искам. Не мога.

— Защо?

— Просто… просто не искам.

— Просто не искаш? Или се страхуваш?

— Не знам — вдигам рамене. — Предполагам, че се страхувам.