Ребека Джеймс - Красиво зло

Клатиш глава объркана.

— Какво, за бога…

— За хората като теб всичко е лесно, Катрин. Родителите ти те обичат. Целият свят те обича. Никога не се е налагало да доказваш нищо на никого. А ако убият сестра ти, разбира се, че всички застават на твоя страна, всички просто те приемат за невинна, не е станало по твоя вина.

— Наистина не беше по моя вина. — Въпреки надигащата се у теб истерия, въпреки гнева, който те подтиква да се разкрещиш и да се нахвърлиш върху нея, гласът ти звучи спокойно, почти нормално. — Как смееш дори да го кажеш! А освен това грешиш. Хората бяха ужасни, когато убиха Рейчъл. Беше ужасно. Казвала съм ти го.

— Ужасно ли? Каква жалка думичка. Не мисля, че може да е било толкова ужасно , колкото казваш. Не са те хвърлили в затвора, нали? Не са те обвинили в убийство, нали?

Мик те дръпва за ръката и ти казва да спреш, да се отдалечиш, но ти си прекалено ядосана, прекалено възбудена, за да си тръгнеш. Отблъскваш ръката му и оставаш на мястото си.

— Разбира се, че не! — Сега гневът в гласа ти е съвсем очевиден. — Не съм направила нищо!

— О! Но всъщност си направила, не е ли така? — Алис се усмихва и в гласа й звучи престорена интимност. — Предполагам, на повърхността може да изглежда, че си невинна. За някого, който не знае истината. Но ти и аз я знаем, не е ли така?

— Не, Алис. Не.

Дълбоко в себе си разбираш, че този разговор е безсмислен, но се чувстваш принудена да се защитиш, да се отбраняваш срещу нечестността на думите й.

— Грешиш. Това, което казваш, е отвратително. Нечестно. Невярно. Просто се уплаших. Видях светлина и побягнах за помощ. Ужасих се. Нямах друг избор.

— О, но всъщност си имала избор, Катрин. Имала си много избори онази нощ. И всеки път си правила погрешния. Всеки… път.

— Не. — Поклащаш глава, опитваш да не се разплачеш. — Не. Грешиш.

Тя се навежда към теб. Заговаря тихо:

— Не е трябвало да бягаш, Катрин.

— Трябваше. Нямах друг избор.

— Не. — Тя се изправя, скръства ръце на гърдите си и заговаря авторитетно: — Не си оставила на тях никакъв избор, когато си избягала. Принудила си ги да направят нещо, което не са искали.

— Защо го казваш? — Сега вече крещиш, побесняла от гняв, сграбчваш я за ръката и я стискаш здраво. — Защо? Защо казваш, че всички избори са били в мои ръце? Те ни отвлякоха против волята ни. Те бяха онези, които имаха избор. Не аз. Не сестра ми. Ние бяхме жертви. Защо искаш да защитаваш такива животни?

— Животни ли? — поклаща глава тя. — Виждаш ли как ги наричаш, Катрин? Не е много мило, нали? Не е много честно.

— Те наистина са животни. — Почти изплюваш думите. — Те убиха сестра ми. Надявам се, че ще горят в ада.

— Брат ми не е животно. — Лицето й се разкривява в изражение на такава горчивина, че за миг изглежда грозна. — Той не е животно.

— Брат ти ли? — Поклащаш глава. — За какво говориш.

Лицето й отново се променя, тя изведнъж се разплаква и заговаря с висок и треперещ глас:

— Никой не го е обичал. Никой. Нито истинската ни майка. Нито кучките, които ни разделиха. Никой. Не мислиш ли, че го е боляло от това? Не мислиш ли, че ако собствената ти майка не те иска, това може да те накара да откачиш? Не мислиш ли, че можеха да го извинят, задето е оплескал нещата, задето се е объркал?

— Алис. — Продължаваш да я стискаш за ръката. Искаш да те погледне, да се успокои, да престане да говори глупости. Държанието й е плашещо, ирационално, налудничаво. Питаш се дали не трябва да я заведеш на лекар. — Не знам за какво говориш. Това са безсмислици.

Тя се дръпва и те поглежда. Изражението й е изпълнено с презрение.

— Ти превърна малкото ми братче в убиец. Прати го в затвора.

— О, за бога!

— Прати го в затвора. — Тя произнася всяка дума бавно и отчетливо. После се усмихва — студена и отмъстителна усмивка, от която сърцето ти се смразява. — Как да го обясня по-ясно? Шон. Малкото ми братче. Ти го прати в затвора.

— Не познавам малкото ти братче. Откъде…

— Шон — прекъсва ме тя. — Шон Ънрайт.

— Но това е… той не е…

— Да. Той е.

И изведнъж разбираш. Разбираш всичко. Приятелството й с теб. Злобата й. Това е била причината през цялото време. Нейният брат. Твоята сестра. Това.

Шон Ънрайт. Момчето от задната седалка на колата. Дебелото момче с хубавото лице. Беше толкова нервен… изглеждаше толкова уплашен…

И все пак той нарани сестра ти. Преднамерено, без милост. Направи избора си.

Продължаваш да стоиш, неподвижна и няма като статуя, и да се взираш в нея. Изпитваш необходимост едновременно да я удариш и да й се извиниш. Тя отвръща на погледа ти с триумфална усмивка на злорадство. Тъкмо се каниш да протегнеш ръка и да я зашлевиш през лицето, когато той те дръпва, подканва те да тръгваш.