Ребека Джеймс - Красиво зло

— Да? — обръщам се.

— По-късно заета ли си? Довечера? Искаш ли да вечеряме заедно?

Съгласяваме се, че ще е най-добре да вечеряме в моето бунгало, за да не нарушаваме режима на Сара. Роби пристига в шест и половина с продукти. Сара вече се е нахранила, изкъпана е и се е свила по пижама на дивана да гледа видео.

Роби сяда до нея и говори за героите от филмчето, докато аз правя чай. Сядаме на малката кръгла маса един срещу друг.

Отначало се чувстваме неловко, прекалено учтиви сме и разговорът върви насила. Говорим за времето, за работа, за неща, от които нито той, нито аз всъщност се интересуваме, но най-после, най-после Роби споменава името й.

— Липсваше ли ти? Онази първа година? Докато беше в Европа? Когато умря?

— Да. — Той се усмихва, кимва. — Въпреки всичко, което беше направила. Много ми липсваше. Отначало бях изкушен да се върна. Преди да умре. Не спирах да си мисля, че просто искам да съм с нея, независимо какво е сторила. А после тя умря и вече нямаше смисъл. Дори не се прибрах за погребението. Нямаше да го понеса.

— Не. Знам. И аз не отидох. — Навеждам поглед към ръцете си, стиснати здраво в скута. Сега се срамувам от злобата, от гнева си. — По онова време вече я мразех толкова много, че щеше да е лицемерно. Радвах се, че е мъртва. Не можех да отида на погребението й и да се преструвам, че скърбя. Ненавиждах я.

— Катрин — казва Роби и аз го поглеждам. Той поклаща глава и се усмихва нежно. — Разбира се, че си я ненавиждала. Съвсем естествено е. Мик умря по нейна вина, всички го знаят. Ти беше бременна и истински щастлива за пръв път от години, а тя разруши всичко. Разбира се, че си я ненавиждала. И аз я ненавиждах заради това.

— Изобщо замисли ли се дали да не се върнеш за погребението й?

— Не. Не наистина. Баща ми се обади и ми каза, че се е удавила. Разказа ми и за Мик, и за брата на Алис, Шон, и за връзката с Рейчъл и това беше толкова потресаващо, толкова отвратително… Не можех да го понеса. Това ме накара да се съмнявам във всичко, във връзката си с Алис, във всички месеци, когато тримата бяхме приятели. Дали, каквото и да било от онова време, е било истинско? Или просто някаква извратена игра? Бях й толкова ядосан. Най-вече заради теб.

— И аз съм се питала. Дали изобщо нещо е било истинско. Приятелството ни. Искам да кажа, дали ме е ненавиждала тайно през цялото време? Дали просто е чакала мига, когато ще може да си отмъсти? — Свивам рамене, усмихвам се горчиво. — Определено избрах погрешното училище, нали? От всички гимназии в Сидни трябваше да избера точно „Дръмонд“. Където учеше Алис.

— Но как изобщо те е познала? Откъде е разбрала коя си?

— Сигурно ме е разпознала. От някоя снимка, предполагам. След смъртта й родителите й намериха такава купчина в апартамента й. Цяла папка с материали от делото. Изрезки от вестници, записи от съда, всичко. Във вестниците имаше снимки на двете ни с Рейчъл. Сигурно ме е видяла да влизам в „Дръмонд“ и си е помислила, че всичките й мечти са се сбъднали. През цялото време е знаела коя съм и какво се е случило.

— Боже! Толкова е зловещо. Толкова изкривено.

— Да.

— Катрин, съжалявам. — Той неочаквано се привежда напред и ме поглежда напрегнато. — Съжалявам, че не се върнах. Трябваше да се върна и да ти помогна, да се държа като истински приятел. Трябваше да се върна заради теб.

— Не — поклащам глава. — Не можеше да направиш нищо. Не можеше да ми помогнеш. Дори да се беше върнал, това нямаше да промени нищо.

Роби поглежда надолу, притихва и се боя, че съм наранила чувствата му.

— Роби? Добре ли си?

— Да. Просто си мисля за времето, което пропилях заради нея. За времето, което загубих да ми липсва, да я искам, когато нищо от това, абсолютно нищо, не е било истинско. Щеше да ми е по-лесно, ако се бях влюбил в някоя скала.

Разсмивам се.

— От скалата поне нямаше да очакваш нищо. Тя нямаше как да те разочарова.

— Вярно е. — Макар че се усмихва, очите му са влажни от сълзи. — А и баща ми, знаеш ли. Цяла година не му проговорих заради нея. Беше глупаво, всичко това беше съвсем несправедливо. Цялата история с Алис дори не беше по негова вина, тя го бе подвела също като нас, останалите. И продължих да му се сърдя, дори след като чух, че е умряла. Сега дори не знам защо. И това все още ме гризе, нали разбираш, годината, в която не бяхме приятели. Заради нея.

— Все пак е странно — размишлявам на глас и поглеждам към Сара, която е заспала на дивана с палец в устата.

— Съжалявам за толкова много неща от онова време и почти всеки ден ми се иска нещата да се бяха развили по-различно. Но всъщност не мога истински да съжалявам, задето срещнах Алис, нали? Ако не я бях срещнала, никога нямаше да срещна Мик. Нямаше да имам Сара. Как бих могла да съжалявам за това? Невъзможно е да пожелаеш детето ти да не се е раждало.