Ребека Джеймс - Красиво зло

— Имам предвид, ясно е, че е откачена — продължавам, — и се радвам, че вече не сме приятелки. Но всъщност тя наранява само себе си. Прави се на глупачка. В известен смисъл я съжалявам.

— Аха — прозява се Мик. — И аз. Сигурно е много тъжно да си такъв. Отчайващо.

— Да. Но както и да е, сега тя дори не знае къде живея. Ще сменя номера на мобилния си. Няма да ми се обажда. Какво може да ми стори сега?

— Нищо — отвръща той, пресяга се и изключва нощната лампа, след което ме целува по устните в тъмното. — В безопасност си. Не може да те нарани.

През следващите няколко дни, докато Мик работи, прекарвам по няколко часа всяка вечер в приготовления за преместването. Връщам се у Вивиан и опаковам вещите си. Вече не съм толкова уморена, колкото бях по-рано, и ми е приятно да подреждам нещата си, да мечтая за новия си живот с Мик. Фактът, че родителите ми толкова очевидно го харесват и че мама е изненадващо щастлива заради бебето, е разсеял повечето от съмненията ми. Постъпваме правилно. Обичаме се. Всичко ще е прекрасно.

Изпращам на Вивиан имейл, че се изнасям. Обещавам да вземам пощата й и да държа нещата под око, докато се завърне. Завършвам съобщението си с извинения, задето я предупреждавам толкова късно. Тя отговаря:

Не се извинявай! Знаех си, че има причина да изглеждаш толкова щастлива, и мисля, че е фантастично, задето си срещнала някого, който те кара да се чувстваш по този начин. Нямам търпение да те видя(ида се запозная с твоя Мик!), когато се върна у дома.

Пази се. Много целувки.

Отговорът на Вивиан не би могъл да ме направи по-щастлива. Възприемам радостта й като още едно потвърждение, че с Мик постъпваме правилно. Не нараняваме никого, не правим нищо грешно и въпреки младостта си, въпреки неочакваността на ситуацията, всичко ще се нареди.

Прекарвам три вечери в работа, докато опаковам вещите си у Вивиан, и заличавам всички следи от себе си в апартамента й. Искам да го оставя блестящ от чистота, без нито едно петънце в знак на благодарност към нея, задето ми позволи да живея тук. Приключвам в десет и половина в петък вечерта и се чудя дали все още имам време да хвана края на програмата на Мик. Когато свърши, той ще ми се обади, ще дойде у Вивиан и ще ми помогне, ако все още работя. Но все още не се е обадил и предполагам, че има голяма публика, затова още свирят. Решавам да го взема, да го изненадам.

Навън вали и пътят е мокър и тъмен, затова карам бавно и пристигам чак в единайсет. Кръчмата е тиха, почти празна, сцената е разчистена.

Мик не е на бара, затова отивам зад сцената. Чувам гласа му и се отправям към осветената стая, но спирам и правя крачка назад, когато я виждам вътре. Алис. Облегнала се е на една маса и е кръстосала дългите си крака.

— О, за бога! — казва тя, гласът й е провлечен и бавен от изпития алкохол. — Какво лошо има? На кого ще навредим? Как изобщо ще разбере някой?

Мик е обърнат с гръб към нея и навива електрически кабели. Поклаща глава.

— Ти си луда. Отказвам да водя този разговор. Махай се!

— О, стига! — Тя се смее, отмята коса с предизвикателен, но безполезен жест. Мик дори не поглежда към нея. — Безплатен секс. Ето какво ти предлагам. Страхотен секс без никакви условия. Защо не искаш? Що за мъж си?

Мик се разсмива.

— Мисля, че въпросът по-скоро е що за човек си ти? Що за приятелка?

Обръща се, за да застане с лице към нея, и ме вижда. Спира.

— Катрин.

Алис се извръща към мен. За частица от секундата изглежда обезпокоена, но незабавно възвръща самообладанието си, усмихва се, протяга ръка.

— Катрин!

Застанала в рамката на вратата, се взирам в Алис.

— Какво правиш тук?

— О, видях една обява във вестника. И си помислих, че мога да проявя подкрепа, да дойда и да послушам как свири приятелят ми. — Протяга ръка към Мик и се усмихва. — Всъщност си мислех, че ще си тук, Катрин. Надявах се да си поговорим. Напоследък е много трудно да те намери човек.

За миг обмислям възможността да се изправя срещу нея, да я попитам защо е казала на родителите ми, че вземам наркотици, защо се опитва да прелъсти гаджето ми, защо е толкова решена да продължи да ме наранява, но бързо променям решението си. Няма смисъл. Не искам да чувам обяснението й — няма рационално или допустимо извинение за всичко, което е направила — и не желая да слушам поредното й неискрено извинение. Мисълта за подобен разговор е отблъскваща — отблъскващо е дори само да стоя до нея. Просто искам да се махна оттук.