Ребека Джеймс - Красиво зло

За миг никой не проговаря, но мама и татко се споглеждат и от изражението на лицата им е очевидно, че са облекчени. Искат да повярват на Мик, ясно е.

— Но защо, за бога, й е трябвало на Алис да ни наговори такива неща? — пита мама и вече усещам в гласа й облекчението, надеждата.

— Защото има проблеми — отвръща Мик. — Сериозни психически проблеми.

— Наистина ли? — Татко ме гледа с вдигнати вежди. Цялото напрежение, което само допреди секунди е правило лицето му сковано, недружелюбно и заплашително, е изчезнало. — Катрин? Наистина ли? Наистина ли не вземаш наркотици?

— Не, татко. — Поклащам глава и се усмихвам. — Разбира се, че не вземам. Не мога да повярвам, че сте й се вързали.

— Не се бяхме чували с теб — обяснява мама. — Не вдигаше телефона у Вив, а не можехме да те намерим и по мобилния. Оставихме няколко съобщения, скъпа. Поне десет. Ние просто… ами вече започвахме да се тревожим още преди да се обади Алис.

— О, боже! Съжалявам. Телефонът ми е изключен. Просто не исках да ми се налага да говоря с Алис. Всичко това е такава лудост. Съжалявам. Аз съм виновна. Трябваше да се обадя. Трябваше да ви кажа къде съм.

— Вече няма значение. — Мама поклаща глава и преди да е успяла да ги прогони с примигване, виждам сълзите в очите й. — Щом си добре, другото не ме интересува.

И тогава почти едновременно родителите ми пристъпват напред и ме прегръщат. Целуват ме по главата, по бузата и се разсмиват от облекчение и щастие. Те се отдръпват и се успокояват, но и тримата продължаваме да стоим прави с леко притеснен вид, докато Мик не издърпва столчета изпод масата, не ни казва да седнем и не ни налива по чаша портокалов сок.

— Сега се чувствам толкова глупаво — казва мама и слага ръка върху моята. Поглежда към Мик. — Сигурно ни смяташ за ужасни, задето се появяваме по този начин. С всичките безумни обвинения.

— Не. Просто откачили от ужас. Както биха били повечето родители на ваше място. — Той поклаща глава, поглежда към майка ми, усмихва се с онази своя прекрасна преобразяваща усмивка — и по реакцията й виждам, че е запленена.

— Да, предполагам, че си прав. — След това поглежда към мен, разсмива се и стиска ръката ми, а после я пуска. — Толкова се радвам, че си добре, скъпа. Толкова се притеснихме. Така се уплашихме. Нямаш представа.

Следващият час, макар и предизвикан от такива странни обстоятелства, е изпълнен със странно щастливо, почти празнично чувство. Мик готви и настоява родителите ми да останат за вечеря. Четиримата сядаме на масата и опитваме ястието му, а татко ни разказа за обаждането на Алис. И макар да ми е трудно да повярвам, че е проявила достатъчно нахалство да разкаже подобни лъжи и да съм малко обезпокоена, че изпитва такава злоба към мен, съм доста снизходителна към нея. В крайна сметка действията й само доведоха родителите ми по-близо до мен и макар че никога не съм се съмнявала в обичта им, съм трогната от очевидната им загриженост, от паниката им. Чувствам се обичана. Безкрайно скъпа.

Но родителите ми не питат дали съм бременна — или предполагат, че всичко, казано от Алис, е лъжа, или прекалено много се страхуват да зададат въпроса — и нито аз, нито Мик го споменаваме. Разговаряме и се смеем, докато се храним продължавам да обмислям различни начини да им поднеса новината. „Хей, мамо, татко, между другото, бременна съм! Познай какво, мамо. Ще ставаш баба!“, но този въпрос е толкова сериозен, че не мога просто така да го вметна в разговора. Тежък, сериозен и постоянен. Мълча. Всеки път, когато Мик заговаря, си представям, че ще им каже, и сърцето ми забива по-бързо, но той не го прави и вечерята ни преминава в разговор за Алис. И за музиката. И за това, как сме се запознали с Мик.

Приключваме с храненето и той настоява да измие съдовете. Поглежда ме многозначително зад гърба на родителите ми и ми показва с ръце, че трябва да ги заведа във всекидневната. Знам какво прави. Опитва се да ми даде възможност да остана насаме с тях, за да им съобщя за бременността. Ако пожелая.

Но когато ги питам дали искат да дойдат и да поседят с мен — уж за да им покажа снимки от последните няколко седмици в училище, — татко отказва. Искал да помогне на Мик с раздигането на масата. Мама свива рамене, усмихва се и взема ръката ми в своята.

— Остави го — прошепва. — Вероятно иска да опознае по-добре твоя приятел.

И макар че съм репетирала най-различни начини да й поднеса новината нежно, тактично, накрая просто я изтърсвам веднага щом татко и Мик не могат да ни видят от кухнята.