Ребека Джеймс - Красиво зло

— Току-що ни се обадиха — съобщава ми той и се смее. — Получихме апартамента. Можем да се нанесем следващата седмица.

Хваща ме за ръката, повлича ме към кухнята, настанява ме на едно столче и ми подава чаша прясно изстискан портокалов сок. Приготвял е храна. В една чиния са струпани нарязани зеленчуци — червени чушки, гъби, фасул, — а малката кухня, в която обикновено цари хаос, е чиста.

— Помислих си, че може да го отпразнуваме с нещо пържено.

— Звучи страхотно.

— Сестра ми каза, че сте се натъкнали на Алис. — Поглежда ме загрижено. — Добре ли си?

— Да — свивам рамене. — Добре съм.

Той отново се връща зад плота и продължава с приготвянето на храната.

— Филипа спомена, че Алис казала някои много злобни неща. Тревожеше се да не си разстроена.

Не отговарям веднага, мисля. Спомням си какво наговори Алис, но думите й не са оставили чувствителни места, не усещам болка. Да съм заедно с Мик ми действа като балсам.

— Не. Не наистина. Аз просто… е, добре, тя не каза нищо, което да не съм си мислила. Просто ще се радвам, когато се умори да ме тормози. А тя ще се умори. Не може да задържи задълго вниманието си само върху едно нещо.

Не чувам отговора му, защото неочаквано някой шумно започна да блъска по вратата.

— Боже! — Мик ме поглежда и поклаща глава. — Кой, по…

— Катрин! Катрин! Там ли си? — крещи отчаяно мъж от другата страна на вратата и я удря с такава сила, че стените треперят. — Катрин! Отвори!

— Господи! — Сядам по-изправена на столчето и усещам как кръвта се отцежда от лицето ми. — Мисля, че е баща ми.

— Какво? Защо?

— Не знам — отвръщам, ставам, втурвам се към вратата и я отварям точно когато той отново започва да крещи името ми.

Мама и татко стоят един до друг на верандата. Изглеждат изненадани, когато ме виждат, сякаш всъщност не са очаквали да ме зърнат. Споглеждат се, а после отново се обръщат към мен. Изглеждат странно сковани и напрегнати.

— Татко! Мамо! Какво има? Какво правите тук?

— О, Катрин! — Мама се втурва към мен и ме привлича към гърдите си. — Добре ли си? Добре ли се чувстваш?

— Да. — Притискам я към себе си, а после я избутвам настрана. — Добре съм. Всичко е страхотно. Но защо сте тук? Какво става?

Татко ме хваща за брадичката, повдига лицето ми нагоре и се взира напрегнато в очите ми.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — пита той. — Сигурна ли си?

Отстъпвам настрана от него и се намръщвам.

— Какво има? — питам и поглеждам от единия към другия. — Плашите ме. Какво правите тук?

В следващия момент Мик застава до мен и държи едната ми ръка в своята, а другата е протегнал за поздрав към родителите ми.

— Здравейте. Аз съм Мик. Искате ли да влезете?

Татко не обръща внимание на протегнатата му ръка. Очите му се движат от очите на Мик надолу към краката му и после пак нагоре, в очевидна и груба преценка, каквато никога досега не съм го виждала да прави.

Мама пристъпва напред и се усмихва — но усмивката й е насилена, неестествена и съвсем не достига до очите й. Стисва ръката на Мик.

— Благодаря, Мик. Аз съм Хелън. Това е съпругът ми Ричард. Да, с удоволствие ще влезем.

Двамата отстъпваме настрана, за да позволим на родителите ми да влязат. Тръгваме след тях и Мик ме поглежда объркано зад гърба им. Аз обаче мога само да вдигна рамене, озадачена не по-малко от него от появата им и от странното им поведение.

Отиваме в кухнята — светла, приятна, чиста и изпълнена с приготовления за вечерята ни. Забелязвам как мама и татко се споглеждат. Изглеждат объркани почти колкото мен.

Мама се обръща с лице към нас.

— Ще бъдем откровени. Алис ни се обади.

— О! — отвръщам и лошото предчувствие, което се надига у мен при споменаването на името й, ме кара да се почувствам незабавно уморена. — Защо? Какво искаше?

— Беше разтревожена за теб, скъпа — започва мама, но татко я прекъсва с груб глас:

— Каза, че вземаш наркотици. Каза, че живееш с някакъв… — кимва към Мик — … е, според нейните думи „див музикант наркоман“.

Поглежда ме и изведнъж ми се струва толкова дребен, тъжен и уплашен, че не мога да го понеса.

— Каза също така, че си бременна.

Мога да се защитя с лекота. В крайна сметка не вземам наркотици и Мик не е див. Доказателствата са достатъчни, за да се уверят родителите ми, че не е истина: чист апартамент, здравословна храна, чашите ни са с портокалов сок, за бога. Но думите за бременността засядат в гърлото ми, карат ме да онемея, изпълнена със срам.

— Алис е лъжкиня — заявява Мик и аз го поглеждам с благодарност. Той е толкова скромен, здравомислещ и честен. — Катрин не взема наркотици. Това е абсурдно. — Поглежда баща ми право в лицето. Изражението му е съвсем открито, а очите му не трепват. — Нито пък аз.