Ребека Джеймс - Красиво зло

Мик смята, че трябва да си намерим апартамент и да заживеем заедно.

— Това е. Мечтал съм за момиче като теб през целия си живот. Нямам нужда от повече време, нито да те опознавам по-добре. Просто имам нужда да бъда с теб.

А когато се чудя на глас дали не се обвързваме прекалено, дали не прибързваме, той се смее и поклаща глава.

— Ще имаме бебе, Катрин. Няма по-голямо обвързване от това. Сега е прекалено късно да тръгваме по-бавно. Прекалено късно е да сме благоразумни.

После ме прегръща, целува ме.

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Посред нощ ми шепне:

— Да се оженим. В гражданското. Утре.

Аз се смея и отвръщам:

— Изключено, аз съм само на седемнайсет. Недей да полудяваш… — Но вътрешно съм възхитена от романтичните му идеи, от това, че е също толкова влюбен, колкото мен. Че изобщо обмисля възможността да се оженим.

Идеята да си наемем общ апартамент не е чак толкова безумна. Всъщност е съвсем логична. Изключено е Мик да се премести у Вивиан, а неговият апартамент е много малък. Освен това не можем да очакваме от съквартиранта му да се примири с присъствието на бебе.

На следващата сутрин се събуждам рано, преди Мик. Ставам и приготвям чай. Занасям го заедно с вчерашния вестник в стаята му. Връщам се в леглото, разтварям вестника и започвам да оглеждам обявите за наемите.

— Това може да се окаже страхотно — казвам след известно време. — Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди. Триста и петдесет на седмица.

Мик отваря очи и бавно се усмихва, когато осъзнава какво съм казала.

— Прочети го пак. Не те чух добре.

— Една спалня, дървени подове, нова кухня. Близо до плажа Бонди — повтарям. — Трябва да се обадя на родителите си, Мик. Ще искат да се запознаете. Не можем да организираме нещата, преди да съм им казала за теб. Те плащат наема ми, те ме издържат.

— Разбира се. — Той сяда в леглото и слага ръка на крака ми. — Но всичко ще се оправи. Дори ако не искат да плащат наема ти, за да живеем заедно. Мога да си го позволя. Ще се справим.

— Толкова си сладък. Но не мисля, че това ще е проблем. Те не са такива. Готови са да направят всичко заради мен. Всъщност правят за мен прекалено много, повече от мнозинството родители.

— Разбираемо е.

— Да, предполагам, че е така.

— Ти също ще трябва да се запознаеш с моите родители.

— Знам. — Забождам химикала си в хартията. — Това не те ли изнервя малко? Ще ни помислят за луди. Да имаме бебе? Вече да търсим апартамент? Да заживеем заедно?

— Сигурен съм, че ще ни помислят за луди. Отначало. Просто ще трябва да им докажем, че грешат. А когато те опознаят, ще те обикнат.

Бутвам хартията настрана и се плъзвам под завивките, така че да съм до него.

— Моите също ще те обикнат.

Иска ми се да можех наистина да съм толкова сигурна, колкото подсказва гласът ми. В действителност не мисля, че родителите ми ще се зарадват на ситуацията. Представям си лицата им, когато им съобщя — тихото неодобрение на мама, шока на татко. Няма да кажат много, няма да покажат никакъв гняв, никога няма да ми се разкрещят, но съм сигурна, че ще го сметнат за трагедия, за един вид бедствие, и ще ми е хиляди пъти по-трудно да понеса болката, изписана на лицата ми, отколкото всеки изблик на гняв. Предпочитам да ги слушам как крещят.

Сега не само се тревожа как ще реагират на новината за бременността, но изпитвам и наново съживено чувството на вина заради Рейчъл. Животът ми се разгръща, продължава, придобива форма по нови и неочаквани начини. Както одобрително би казал психологът ми, аз продължавам напред . Смъртта на сестра ми вече не заема толкова централно място в живота ми, вече не ме определя и сега разбирам, че е неизбежно: колкото по-дълго живея, колкото повече неща ми се случват, толкова по-незначителни ще стават нейният живот и нейната смърт. Ще забравя. Повече няма да ми липсва във всеки отделен миг. По някакъв начин това ми се струва предателство — просто още един случай, когато ще избягам и ще я изоставя.

Това навярно също наранява родителите ми. Всеки път, когато в живота ми се случи нещо важно, от получаването на диплома през влюбването до забременяването, за тях е жестоко напомняне за всичко, което Рейчъл никога няма да има, никога няма да направи.

Затварям очи и се опитвам да не мисля — нито за сестра си, нито за родителите си. Сгушвам се до Мик, вдишвам вече познатия аромат на кожата му. И макар че съм будна само от час, се чувствам уморена и си позволявам да потъна в сладкия сън на забравата.