Ребека Джеймс - Красиво зло

Той слага ръка на коляното ми и заговаря внимателно, сякаш се страхува да не ме разстрои:

— Добре. Наистина е шокиращо. Но не е краят на света. Искам да кажа, можем да направим нещо. Има възможности. Ако искаш.

— Аборт. Знам. Просто изречи проклетата дума. Не съм глупава.

— Добре. Аборт. Можем да го направим. Ако искаш.

Кимвам, свивам рамене, оглеждам се безпомощно из стаята. Взирам се в плочките на стените, в завесата на душа, навсякъде, освен в неговото сериозно нежно лице.

— Но не е необходимо да го правиш. — Той се навежда напред, така че съм принудена да го погледна в очите. — Не е нужно да правиш аборт, Катрин.

— Какво? И да родя? Сега ли? Ти шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам. И друг път са се случвали такива неща. Не е като да е нечувано или невъзможно.

— Знам, че не е невъзможно. Не съм идиотка. Но момичетата като мен не раждат бебета, Мик. Момичетата като мен отиват в университета, имат кариера. Хайде! Бъди реалист. Родителите ми ще умрат от ужас.

— Пак можеш да отидеш в университета. Хората го правят. Виж, просто забрави за родителите си за една минута. Забрави и какво може да си помислят другите. Не можеш да вземаш решения заради другите хора. Това е глупаво.

Знам, че е прав. Голяма част от ужаса ми от мисълта за тази бременност е породена от това, какво може да си помислят другите — родителите ми, приятелите от училище, учителите. Представям си се с огромен корем, а после и с пищящо бебе на ръце — как ме гледат хората, шепнат помежду си и ме съжаляват. С цялото това въображаемо неодобрение, минаващо през главата ми, ми е трудно да разбера какво наистина мисля, какво може всъщност да искам.

— Ще приготвя чай — казва Мик, улавя ме за ръката, изправя се и ме издърпва на крака. — Защо не идеш да полегнеш?

Послушвам го и по някакъв начин въпреки бъркотията, която кипи в главата ми, успявам да потъна в дълбок сън. Когато се събуждам, Мик седи до мен на леглото и преглежда някакво списание за музика.

— Здравей.

— Здрасти.

— По-добре ли си? — Поставя ръка на челото ми и аз се разсмивам.

— Нямам температура, глупчо.

— Знам, знам. Но майка ти не е ли правила така всеки път когато си била болна? И това не те ли караше да се чувстваш по-добре? Когато си се разболяла наистина сериозно и си можела да получиш цяла седмица болнични от училище или нещо подобно?

— Но аз не съм болна. Бременна съм.

— Да. Но си тъжна.

Сядам в леглото.

— Тъжна ли съм?

— Не знам. Тъжна ли си?

— Не знам. Ти тъжен ли си?

Той се смее.

— Да, ако ти си тъжна. Ако ти не си, и аз не съм.

— Не съм сигурна. Поради някаква причина вече не ми изглежда толкова лошо. — Свивам рамене и се усмихвам свенливо. — Може би все още сънувам.

Той ме ощипва по ръката.

— Усети ли го?

— Да.

— Значи не сънуваш.

— Но сериозно, какво мислиш? Наистина ли е толкова лошо? Че съм бременна?

— Господи, Катрин, не знам! Може би не е чак толкова лошо . — Усмихва се — нежно, колебливо, бавно, — гледа ме, изучава лицето ми. — Но определено е важно .

— Да.

Не знам как няколко часа сън са променили разсъжденията ми толкова много, но изведнъж бременността ми се е превърнала от шокиращо бедствие в нещо, което може би наистина искам. Разсмивам се — внезапен мехур на надежда и въодушевление се надига в стомаха, в гърлото ми.

— Наистина е важно .

— Мили боже! Бебе.

— Да — съгласявам се. — Бебе.

— Нашето бебе.

— Да.

— Не можем да убием нещо, което сме създали заедно. Това е нашето бебе. Нашето. Частица от теб и частица от мен — продължава той.

— Да.

— Имам предвид, освен ако наистина не искаш. Но ти не искаш, нали? Не искаш да направиш аборт? Искаш ли?

— Не. Не, не искам. — Позволявам си да си усмихна, да се надявам. — Мисля, че може би го искам. Мисля, че може би наистина искам да го задържа.

Остатъка от деня прекарваме в полуистерично състояние на шок. На следващата сутрин съобщаваме на Филипа и тя е толкова въодушевена, така изпълнена с ентусиазъм, с идеи и планове за бъдещето, че кара и двама ни да се разсмеем със срамежлива радост. Гаденето не е изчезнало, но сега, когато знам на какво се дължи, е много по-лесно да се справям с него. И когато знам, че всъщност не съм болна, смазващото изтощение и способността ми да заспивам по всяко време изглеждат само лек и дори странно приятен симптом на факта, че тялото ми е заето с изработването на друго човешко същество.

Отиваме в библиотеката и заемаме цял куп различни книги за бременността. В тях има лъскави снимки на ембриони в различни стадии на развитие. Опитваме се да изчислим на колко точно седмици е нашето бебе и да го свържем със съответната картинка. Удивително е да мислим, че може би вече си има ръце и крака, очи, уста, нос. Сърдечни тонове.