Ребека Джеймс - Красиво зло

Мисълта за родителите ми ме кара да изстена на глас. Покривам лицето си с ръце.

— Филипа! Спри. Моля те. Не говори така. Още дори не съм сигурна. И трябва да кажа първо на Мик. Точно сега не мога да взема такова решение, не можем да водим този разговор.

— Не. Разбира се, че не можем. Извинявай. — За минута утихва, а после добавя: — Да отидем да купим тест. На път към Мик има аптека.

Кимвам и отново се обръщам към умивалника, Филипа, разбира се, е права, наистина трябва да купя тест, да разбера възможно по-скоро, да говоря с Мик. Но искам да го направя сама. Без компания, без публика. Задържам поглед над ръцете си, докато ги мия, и се чудя как да й кажа, че не я искам с мен, без да нараня чувствата й. Но когато въздъхвам и вдигам глава, тя сякаш е прочела мислите ми.

— Виж. Защо първо не се върнеш у брат ми? Купи си тест по пътя. Аз ще задържа Мик тук още известно време и ще довършим закуската си. Можеш да направиш теста и когато Мик се върне, да поговориш с него. Ако се налага. — Усмихва се. — Аз няма да дойда. Не мисля, че ще имате нужда от мен.

— Добре — усмихвам й се с благодарност. — Така ще е по-добре. Благодаря.

— Но ще ми споделиш какво е станало, нали? Скоро? Утре?

Връщаме се на масата и казваме на Мик, че съм болна и ще се прибера у дома. Той скача притеснен от мястото си и настоява да дойде с мен, но двете с Филипа го убеждаваме да остане и да довърши закуската си.

— Пътят е само три минути — напомням му със смях. — Глупчо. Нищо няма да ми се случи.

Той изглежда разтревожен, докато му махам от вратата на кафенето. Усмихвам му се възможно по-успокоително и тръгвам по улицата. Приятно ми е да съм навън, на чист въздух, извън задушното затворено пространство на кафенето, което мирише прекалено силно на кафе и бекон. Обикновено тези миризми ме карат да огладнявам, но днес само ме омаломощават и ми предизвикват гадене.

Почти не се съмнявам дали съм бременна. Всичко съвпада — гаденето, странната умора, която изпитвам напоследък, подуването на гърдите ми. А освен това сега съм сигурна, че откакто за пръв път спах с Мик, не съм имала месечен цикъл. И макар да внимавахме и през повечето време да използвахме презервативи, един или два пъти забравихме мислехме, че сме в безопасност, стига Мик да не свърши в мен. Очевидно сме сгрешили.

Отивам в аптеката и претърсвам рафтовете с лекарства за тест. По-рано никога не ми се е налагало да си купувам и не съм сигурна къде ги държат и как изглеждат, затова за кратко обикалям слепешком, докато към мен се приближава едно момиче и пита дали може да ми помогне.

— Да. Ъъъ, тестове за бременност?

Тя не се поколебава, не реагира по никакъв видим начин на въпроса ми.

— Разбира се. Ето там са.

С учтиво безразличие ми обяснява за разликите между отделните тестове и ме завежда до касата, където слага пакета в кафяв хартиен плик. Но не мога да не се зачудя какво ли си мисли. С нея сме приблизително на една възраст и предполагам, че е доволна, задето не е на мое място, задето няма същия проблем, самодоволна, превъзхождаща и в безопасност в практичната си бяла униформа.

Забелязвам Алис чак когато се каня да изляза.

— Тц, тц, Катрин — обажда се тя зад гърба ми. Гласът й е толкова неочакван и идва така отблизо, че подскачам. — Какво ще си помисли Хелън?

Спирам и се обръщам с лице към нея, стиснала пакета до гърдите си, сякаш за да се защитя. Усещам как сърцето ми забива бързо, а цветът се оттича от лицето ми. Чувствам се странно сплашена, дори уплашена, и трябва да преодолея нуждата да избягам. В изражението на Алис няма никаква топлина и застанала лице в лице с нея, ми е трудно да повярвам, че някога сме били приятелки.

Тя поглежда към пакета и кимва към него.

— Били сме палави, а?

Каня се да проговоря — да отрека, да обясня, да се оправдая, — но решавам да не го правя. Не дължа нищо на Алис. Личният ми живот вече не е нейна работа. Свивам рамене и се опитвам да мина покрай нея, но преди да съм стигнала донякъде, тя слага ръка на рамото ми и се навежда към мен. Лицето й е само на сантиметри от моето.

— Не си мисли, че ще ти се размине — предупреждава тя. Гласът й е злобно ниско съскане. — Знам, че хората като теб смятат тези като мен за заменими. Знам. Но няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Остави ме на мира, Алис — заставям се да я погледна и очите. — Остави ме на мира или…

— Какво? — Тя вдига вежди в преувеличена изненада. — Ще повикаш полицията ли? А? Това ли ще направиш?

— Всъщност да, това.