Ребека Джеймс - Красиво зло

— Онази страхотната — потвърждава Филипа. — Да.

— Не е чак толкова страхотна. — Мик прави физиономия, поклаща глава и аз изпитвам детинско задоволство. — Не и според мен. — Прекалено шумна, твърде самонадеяна. Изобщо не е моят тип. — Ухилва ми се и слага хладната си от чашата ръка върху моята.

— Както и да е. — Филипа завърта очи към брат си и се обръща към мен: — Надявам се, си й казала, че вече не искаш да участваш в игричките й?

— Да — засмивам се. — Е, поне се опитах. Много я бива да не обръща внимание на онова, което не иска да чуе.

— Поне си й казала. Сега поне знае как се чувстваш. Трябва да призная, че съм доволна. Никога не съм я харесвала особено — добавя Филипа. — Не съжаляваш, надявам се? Не мислиш, че ще ти липсва, нали?

— Не. — Покривам очите си с ръце. — Ни най-малко. Цялата тази драма! Не можех да понеса повече. Алис просто е толкова изтощителна, по дяволите! Знам, звучи злобно, но ще се радвам никога повече да не я видя. Не искам да знам нищо за нея, не искам да я виждам, не искам да говоря с нея. Изключила съм мобилния си телефон и ще го оставя така за известно време. Няма да се свърже с мен, дори да иска.

— Тя май е била доста злобна по телефона — казва Мик. — Сякаш е неприятно изобщо да си около нея.

— Така е. — Филипа кимва и посяга към още едно парче пица. — Точно така. — После поглежда към чинията ми с почти недокоснатата пица. — Не ядеш. Не ти ли харесва?

— Харесва ми — отвръщам, но разговорът за Алис ме е накарал да се почувствам странно, а пицата не помага — прекалено е мазна, с твърде много подправки. — Чувствам се ужасно. Само като си помисля какво причини на Роби, и ми се повдига. Трябваше да видиш лицето му. Беше просто невероятно. — Плъзвам все още пълната си чиния по масата към Мик. — Ще пия само чаша вода.

— Ще ти донеса. — Той скача от мястото си, поглежда ме и се намръщва. — Не й позволявай да те кара да се чувстваш зле. Тя не го заслужава. Забрави за нея. Не й дължиш нищо.

Филипа наблюдава Мик, докато той отива в кухнята. Обръща се към мен и се усмихва.

— Той наистина те обича, Катрин — прошепва.

— Знам — отвръщам и също се усмихвам, но неочаквано се чувствам много уморена и ми се повдига толкова силно, че трябва да се преборя с нуждата да отпусна глава на масата и да затворя очи.

— Никога досега не се е държал така заради момиче. Никога. Обикновено е безразличен. Винаги е учтив, но безразличен, ако в това изобщо има някаква логика.

Очарована съм от думите й — наистина няма друга тема, която да ме заинтересува повече точно в този момент, — но не мога да се съсредоточа.

— Да — кимвам. Усещам как към гърлото ми се надига жлъчка.

— Добре ли си? — пита Филипа. — Бледа си като призрак.

— Не.

Внезапно усещам, че трябва да стана и да се махна от масата. Втурвам се към банята и се навеждам над тоалетната чиния точно навреме, за да повърна малкото, което съм изяла от пицата.

Мик има пет свободни дни и ги прекарваме заедно в апартамента му. Той се упражнява на барабаните и ходим да си купуваме храна, но през останалото време оставаме заровени в бърлогата му. Разговаряме — Мик ми разказва всичко за детството, за мечтите си, за бъдещето, за любовта си към музиката. Аз му споделям за моето детство, за живота преди да умре Рейчъл и за живота след това. И двамата изпитваме огромно любопитство по отношение на другия и макар че почти не излизам от стаята му, през петте дни няма нито миг, в който да съм отегчена, неспокойна или да ми се иска да съм някъде другаде.

В последния свободен ден на Мик се обаждаме на Филипа и се уговаряме да се срещнем в близко кафене за закуска. Пристигаме, а тя вече ни очаква на масата. Облечена е в жълта рокля, косата й е прибрана на конска опашка. Изглежда хубава и свежа и предполагам, че до нея, в омачканите си тениска и дънки самата аз изглеждам размъкната.

Филипа е бодра и бъбрива и желанието й да говори, енергията й ме карат да осъзная, че се чувствам много зле, и то не от днес, а от няколко дни. Обикновено бързо леещите й се думи ми се струват очарователни и изпитвам удоволствие от компанията й. Но днес, докато слушам потока от новини, самото усилие от слушането и отговарянето с необходимия интерес и ентусиазъм изцежда цялата ми енергия. Тайно си мечтая да се върна у Мик и отново да заспя.

Храната ни пристига — поръчали сме пържени филийки и капучино, — но аз усещам в устата си познат вкус на слюнка, а в гърлото си — вкус на жлъчка.