Ребека Джеймс - Красиво зло

— Каквото и да се случи между Роби и баща му, това не оправдава постъпката ти. Това беше просто погрешно, Алис, абсолютно лошо. И защо си казала на Грег, че се казваш Рейчъл? Защо точно това име? Не ми се вярва да е просто съвпадение.

— Този твой лекторски тон не ми харесва. Не си ми майка и не си по-добра от мен. Нямам нужда да ме харесваш. — Гласът й неочаквано става нисък, студен и сериозен — осезаем контраст с ленивия й безразличен тон само отпреди секунди. — Не искам да говорим повече за това, Катрин. Започва да ми доскучава. Искаш ли да излезем в петък вечер? Кажи ми. Смятам да запазя маса в „Джованис“.

— Не — отвръщам и макар че съм възмутена и шокирана от липсата й на разкаяние, от откровеното й безочие, гласът ми прозвучава удивително нормално. — Не, благодаря.

— А в събота вечер? Имаш ли някакви планове?

— Не. Да. Искам да кажа, не, Алис, не искам да излизам с теб. Сърдита съм ти. Шокирана. Не осъзнаваш ли колко сериозно е всичко? Наистина съм огорчена и отвратена. Моля те, спри да ме каниш.

— Отвратена ли? Ти си отвратена?

— Да. В името на истината, да. Отвратена и засрамена.

— О! — засмива се тя. — И засрамена, така ли? Засрамена заради мен ли?

— От теб. — Гласът ми е тих. — Да.

— Не мислиш ли, че имаш достатъчно неща, от които да се срамуваш, Катрин? Неща, които си направила самата ти?

Знам точно какво ще каже още преди да го е изрекла. Но не затварям, оставям телефона притиснат до ухото си и слушам, принудена съм да чуя какво ще ми каже.

— Може и да съм направила някои лоши неща, но поне не съм оставила малката си сестричка сама, за да я изнасилят. Нали така? Поне не съм жалката страхливка, която е избягала и е позволила да убият сестричката й.

По-късно вечерта с Мик и Филипа си поръчваме пица за вечеря. И докато сядаме на масата, Филипа ме пита за нея.

— Виждала ли си Алис напоследък?

— Не. Но днес говорихме по телефона.

— И?

Така че докато се храним, им разказвам какво е причинила на Роби и Грег и за телефонния ни разговор по-рано днес.

— Шегуваш се, нали? — Мик оставя пицата си на масата и избърсва ръце в дънките си. — Толкова е гадно! Не е за вярване. Що за човек би сторил подобно нещо?

— Болен — отвръща Филипа. — Много объркан и много нещастен.

— Ами онзи Роби? Защо е бил с нея? И той ли е луд?

— Съвсем не — отвръща Филипа.

— Роби е прекрасен — обяснявам. — Един от най-милите хора на света. Истински джентълмен. Страхотен приятел.

— Тогава защо…

— Защото се влюби в нея — прекъсвам го. — Ти не би могъл да разбереш колко чаровна и забавна може да бъде тя, ако не я опознаеш. — Обмислям думите си, искам Мик да разбере, да не ме сметне за глупава или да съди Роби твърде сурово. — Бях много щастлива, когато се сприятелихме с Алис. Бях поласкана. Искам да кажа, тя е толкова популярна, толкова красива, хората просто искат да бъдат край нея. Тя можеше да се сприятели с когото поиска. А откакто Рейчъл умря, бях съвсем сама толкова дълго време.

Предполагам, че съм била самотна. Алис беше като глътка свеж въздух. Беше забавна. Беше ни страхотно заедно.

Мик и Филипа ме гледат съчувствено и аз осъзнавам, твърде късно, че съм се отклонила от темата. Започнала съм да оправдавам собственото си приятелство с Алис вместо връзката й с Роби. Но всъщност е едно и също. И аз, и Роби бяхме омагьосани.

— Защо не ми каза? — Мик изглежда наранен. — Когато си разбрала. Защо не каза нищо?

— Не знам — повдигам рамене. — Просто не исках да мисля за това. Бяхме толкова щастливи. Не исках да развалям щастието ни.

— Нищо нямаше да развалиш. Аз дори не ги познавам. — Мик се мръщи. Изглежда огорчен, обиден, че съм запазила това в тайна от него, и аз тъкмо се каня да се извиня, да се опитам да му обясня, когато се намесва Филипа.

— Не се дръж като бебе — казва тя и закачливо смушква брат си с лакът. — Сега нали ти казва? А и ти си прав, изобщо не ги познаваш, така че млъкни. — Но после ме поглежда, намръщва се, слага ръце на хълбоците и заговаря с престорено сърдит глас: — Но аз ги познавам. Защо не ми спомена? Отне ми възможността да изрека: „Нали ти казах.“

— Да, наистина — усмихвам се. — Но все още можеш да го кажеш. Ти беше права, а аз сгреших.

— За какво си била права? — Мик изглежда объркан.

— За Алис — обяснявам. — Учената ти сестра ме предупреди за нея още преди месеци. Каза ми, че е психичноболна.

— Както и да е, аз всъщност съм я виждал. Тя е момичето от хотел „Уилям“, нали? С късата рокля?