Ребека Джеймс - Красиво зло

— Какво означаваше това? — пита той, когато се приближавам. — Имаш ли представа?

Поглеждам към краката си и не отговарям.

— Съжалявам. — Той въздъхва и чувам как гласът му потръпва. — Държах се много грубо. Дори не се познаваме. Ти сигурно си Катрин. Роби ми разказа за теб. Аз съм Грег. А това е Рейчъл.

Ръкувам се с Грег, но отказвам да погледна Алис или да покажа по някакъв начин, че забелязвам присъствието й. А когато заговаря, се извръщам настрана.

— Мисля, че трябва да си тръгна — казва тя.

— О, господи! — възкликва Грег. — Съжалявам, Рейчъл. Каква ужасна нощ. Той обикновено е страхотно хлапе, просто…

— Не, моля те, не се извинявай.

Гласът й е различен от обичайния — звучи по-възрастно, по-овладяно. Оставам изумена каква умела лъжкиня е. Но под лъжливата зрялост усещам и спешността, и нетърпението й. Няма търпение да се махне оттук. Тя забърка кашата и сега иска да се измъкне и да ме остави аз да я разчистя. Мисля дали да не кажа истината, преди да е успяла да се изниже — да я принудя да остане, да си признае и да посрещне последствията, — а после да избягам много, много далеч. Но й нямам доверие, че ще бъде честна и откровена с Грег, а нищо от случващото се не е негова грешка. Бил е излъган, манипулиран. Заслужава истината.

— Ще дойда с теб — заявява той.

— Не, не — отвръща Алис. — Честно казано, предпочитам просто да си тръгна. Да остана сама за известно време.

Налага се да се извърна настрана, докато се сбогуват. Не мога да понеса невинната нежност на Грег към нея, извинителното му поведение. А когато го чувам да я нарича „Рейчъл“, ми идва да изкрещя.

Тя си тръгва, а аз убеждавам Грег да дойде за малко с мен на нашата маса. Сядаме един срещу друг. Мълча и гледам надолу към ръцете си. Не знам откъде да подхвана обяснението, откъде да започна да разбивам сърцето на някого.

— Не мога да повярвам — казва най-накрая той. — Точно когато нещата започваха да се подреждат. Роби не може да очаква, че аз никога няма да… — Млъква и поглежда с копнеж към вратата, от която Алис току-що се е измъкнала. Въздъхва. — Навярно никога повече няма да видя Рейчъл. Не и след случилото се.

Поглеждам го.

— Тя не се казва Рейчъл.

И макар че изведнъж ме обзема нервност, гласът ми е твърд, по-силен, отколкото съм се надявала.

— Какво? — Грег се обляга назад на мястото си и скръства отбранително ръце на гърдите. — Какво каза?

Признавам му всичко, което мога, възможно по-бързо и свързано. Отначало той не ми вярва. Продължава да клати глава и да казва: „Изключено, просто не е възможно“, но накрая спира да възразява и утихва натъжен.

— Знаех за Алис, разбира се — казва той. — Но не много. Роби така и не ни запозна. Очевидно е. Винаги съм имал чувството, че връзката им е на приливи и отливи. Само ако се бяхме запознали! За всичко съм виновен аз. Трябваше да настоявам. Само ако бях проявил повече интерес! Мислех обаче, че постъпвам правилно. Уважавам личното му пространство. — Отпуска глава в ръцете си. — Това не биваше да се случва. Не биваше да се случва… Но защо? Защо?

Тя ми каза, че е на двайсет и седем — продължава тихо, почти шепнешком. — Повярвах й. Изглеждаше толкова уверена, така зряла. Не мога да повярвам… Осемнайсет! Боже господи! Повярвах й. Повярвах й за всичко… Започвах да я обичам.

Не казвам веднага на Мик за Алис. Не искам да омърсявам времето си с него, като мисля или говоря за нея, затова изчаквам да тръгне на работа следващата вечер, преди да се обадя на Роби. Така не рискувам да дочуе разговора ни. Трябва да проверя дали Роби е добре, дали все още смята да организира парти.

Грег вдига телефона.

— Той замина, Катрин. — Гласът му е уморен, примирен.

— Замина ли? Къде е заминал?

— В Европа. Швейцария. Този следобед хвана самолета. Ще се опита да си намери работа. На ски пистите. Имаме роднини там.

— Ами партито? — питам глупаво, сякаш някакво празненство наистина може да има значение. — Ами работата му?

Грег се смее.

— Няма да има парти, миличка. За ресторанта не знам, но съм сигурен, че ще се справят. Имат голям персонал.

Уверява ме, че Роби ще се оправи, защото е силен и находчив. Предлага да му дам малко време да оближе раните си, да преодолее унижението и едва тогава да му изпратя имейл. Преди да затвори, ми казва да не се тревожа, уверява ме, че всичко ще се нареди.

И макар че все още съм ужасена от поведението на Алис и споменът от предишната нощ кара стомахът ми да се свива, не мога да не се радвам, че Роби най-после е прозрял истината. Сега вече няма начин да приеме Алис обратно. Освен това е далеч в Европа. На хиляди километри разстояние. На сигурно място. Свободен.