Ребека Джеймс - Красиво зло

— О, да, разбира се, че да. Но аз вече знам. Разбираш ли, аз те познавам. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Всъщност не съм направила нищо, нали така? Няма какво да кажеш на полицията или има? Този път не можеш да отхвърлиш вината. — И тя се усмихва сладко, накланя глава на една страна и придава на гласа си изкуствена невинност: — А освен това ние с теб сме приятелки, не е ли вярно? Приятелки завинаги?

Поклащам глава и минавам покрай нея.

— Върви си, Алис. Просто си върви. Нямам представа за какво говориш. Имаш нужда от помощ. Трябва да отидеш на лекар. Ти си болна.

— Може би наистина съм болна — засмива се тя, докато се отдалечавам бързо. — Или може би болната си ти, Катрин. Някога замисляла ли си се за това? Може би си ти.

Продължавам напред и си налагам да не поглеждам назад, не и докато не се озовавам на самия ъгъл на улицата, на която живее Мик. Там спирам и поглеждам назад. Отначало не я виждам и се паникьосвам, ужасена, че се крие и ме следва. Но после я забелязвам: все още е по-надолу на улицата, близо до аптеката. Говори с висок, привлекателен мъж — несъмнено флиртува с него — и изглежда напълно погълната от разговора.

Вероятно става въпрос за абсурдна предпазливост от моя страна, но не искам тя да знае къде живея в момента, затова завивам по улицата и побягвам колкото се може по-бързо към апартамента на Мик. Пъхам ключа в ключалката с треперещи ръце и затръшвам вратата зад себе си. Озовавам се вътре и незабавно се успокоявам — всичко е толкова познато и обикновено, износено, удобно и изпълнено със светлина — и не мога да не се разсмея на истерията, която ме е владяла само допреди миг. Напомня ми как, когато бях дете, се страхувах да остана сама на тъмно. Винаги бягах, уплашена и ужасена, обратно към родителите си — към светлината, топлината, безопасността, която ми осигуряваше присъствието на други хора — и незабавно се успокоявах. Също като тъмнината, Алис не може истински да ме нарани. Не и ако не й позволя. Може да е изтъкана от сенки, загадки и желание да наранява, но няма истинска власт. Не и в действителност.

Отивам в банята и заставам пред огледалото. Запъхтяна съм от тичането и лицето ми е бледо. Изглеждам ужасно. Стомахът ми се е свил от нерви и ми е нужен един миг да си припомня, че имам да се тревожа за нещо много по-сериозно от Алис. Нещо истинско. Нещо сериозно. Нещо, което може да се отрази на мен и на Мик до края на живота ни. И това нещо няма нищо общо с Алис.

Отварям пакета и се изпишквам върху пръчицата, както пише в инструкциите. Оставям теста на плота, без да го поглеждам. Отивам във всекидневната и крача напред-назад, напред-назад, докато решавам, че е минало достатъчно време. Връщам се в банята и вдигам пластмасовата пръчица. На нея има две паралелни отчетливи сини чертички.

Отново проверявам инструкциите. Две чертички означава положителен резултат. Бременна съм.

Запращам теста настрана, сякаш е нажежен или опасен, и гледам как издрънчава на пода. Приземява се с чертичките нагоре и двете ясни отчетливи ивици сякаш ми се присмиват. Макар да съм била сигурна, че ще е положителен, реалността на резултата е ужасяваща, невероятна. Усещам как сърцето ми забива бързо, а в устата ми загорчава вкус на шок и страх. Изведнъж установявам, че не мога да помръдна, не мога да продължа да стоя права, и рухвам на пода. Сядам с вдигнати колене и притискам глава към тях. Оставам неподвижна в това положение, с глава, изпълнена с видения за разрушеното ми бъдеше, докато чувам ключа на Мик в ключалката, стъпките му по пода, гласа му, викащ името ми. Скоро той е в банята, обгръща ме с ръце и ме пита дали съм добре.

Не вдигам глава, не казвам нито дума — прекалено много ще е да проговоря, прекалено тежко да го погледна в очите просто сега, — но посягам и посочвам към теста.

— Какво? — пита Мик, а после се раздвижва. Чувам го как вдига теста. После се връща и сяда пред мен.

— Бременна ли си?

В гласа му има изненада и шок, но не и съкрушаването, което съм очаквала. И няма никакъв гняв.

Вдигам поглед. Кимвам…

— Ау! — Потърква лицето си. Чувам как скърцат наболите косъмчета по бузите му. — Това е голяма новина.

— Да.

За миг той остава притихнал, загледан в теста. После поглежда към мен.

— И така, ъъъ, това много ли е лошо?

— Да. Разбира се, че да! Бременна съм, Мик. И съм на седемнайсет. — Сега сядам както трябва, кръстосвам крака и се обръщам с лице към него, така че коленете ни се докосват. — На седемнайсет години съм, Мик. Седемнайсет.