Ребека Джеймс - Красиво зло

— Аз мисля, че беше великолепна. Приличаше на кралица Елизабет или на някого, който внезапно заплашва да размаже друг. Беше страхотно.

Филипа се обръща, за да погледне назад.

— Можем да тръгнем по-бавно. Тя върви в обратната посока. Толкова е ужасна, Катрин. Наистина е откачена. Дори е малко страшно.

— Знам.

Филипа спира и се обръща с лице към мен.

— Не го приемаш сериозно, нали? Онова, което твърди? Всичките й злобни приказки за Рейчъл? Знаеш, че това, което казва, не е дори близо до истината.

— Трудно е да му обърна гръб — отвръщам, свеждам поглед към тротоара и продължавам тихо: — Защото Алис е права. Наистина я изоставих. Наистина избягах. Точно това твърдяха адвокатите на защитата в съда. Казаха, че момчетата не са смятали да убиват никого. Направили са го само защото откачили от ужас. Паникьосали се, когато съм изчезнала…

— Разбира се, че така са казали. Разбира се, че не биха признали, че са замисляли да убият Рейчъл. Но това не означава, че е вярно.

Обръщам се и поглеждам назад. Гледам как Алис се отдалечава в обратната посока.

— Но тя откъде се сети да го каже? Как винаги измисля нещата, които ме нараняват най-много? Как може някой толкова егоцентричен да е така проницателен?

— Защото е прогнила отвътре. Напипала е пулса на всичко най-грозно в света. А освен това по всяка вероятност е чела вестниците. Направила е проучването си. Намерила е най-добрия начин да те нарани. Не би ме изненадало.

— Да, може би е така. Но това не променя факта, че е възможно да е права. Може би наистина аз съм отговорна за случилото се с Рейчъл. Ако просто бях останала там, ако не бях побягнала… всичко можеше да се развие по съвсем различен начин.

— Извинявай, но това са пълни глупости, Катрин — тропва с крак Филипа. — Само глупости. Постъпила си точно както е трябвало. Така, както би направил всеки на твое място. Слушай, как според теб щяха да се почувстват майка ти и баща ти, ако и двете бяхте убити? Ако и двете им дъщери бяха умрели? Това по-добре ли щеше да бъде? Защото точно това е щяло да се случи, ако не си била избягала, ако си се била опитала да се бориш. Само си щяла да направиш нещата още по-лоши.

— Може би. — Вдигам рамене. — А може би не. — Плъзвам ръка през нейната и я стискам с обич. Тя винаги е толкова мила. — Но не можеш да знаеш. Може би, ако просто бях останала там, те щяха да изнасилят Рейчъл и да си тръгнат. Ако не бях избягала, може би нямаше да я убият. Може би все още щеше да е жива. Може би просто съм спасила собствената си кожа с цената на живота на сестра ми. И това не е всичко. Това не беше единственият начин, по който бях отговорна — продължавам. — Аз отговарях за нея. Изобщо не биваше да я водя на онова парти. Трябваше да я взема от урока по пиано и да я заведа у дома. На следващия ден имаше рецитал. Ако просто се бях грижила за нея както трябва, всичко щеше да е наред, щеше да е съвсем различно.

Филипа не отхвърля думите ми и не ми казва, че говоря абсурдни неща. Вместо това слага ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите.

— Катрин, в миналото има хиляди неща, които, ако можеш да промениш, биха предотвратили случилото се. Но ако искаш да мислиш така, ако искаш да се самообвиняваш, задето си избягала или задето си завела Рейчъл на партито, тогава какво да кажем за родителите ти? Те трябва да се обвиняват, че не са си били у дома. Трябва да се самообвиняват, задето са те оставили ти да отговаряш за Рейчъл, вместо лично да я вземат след училище. Ами онова момче, гаджето ти, което не те е спряло да се качиш в колата? И той ще трябва да се самообвинява. Вината може да се разпростре буквално върху всички. И да, може би всички замесени наистина изпитват някакво съжаление, питат се дали ако бяха направили това или онова, нещата щяха да се променят. Но едно лошо решение не те прави убийца. Ти си била петнайсетгодишно момиче и си отишла на парти. Нарушила си правилата. И какво от това? Не си направила нищо, което не е правило никое друго петнайсетгодишно момиче на този свят. Не си могла да знаеш какво ще се случи. Трябва да спреш да мислиш по този начин. Това е лудост. Единствените хора, отговорни за убийството на Рейчъл, са онези момчета. Ти си била жертва, Катрин. Ти, Рейчъл и родителите ви. Била си поставена в ужасяваща и неочаквана ситуация и си направила най-доброто, което си могла да измислиш тогава. Не си сторила абсолютно нищо грешно, нищо, от което трябва да се срамуваш. Нищо.

Когато по-късно следобед се прибирам у дома, Мик вече е там и ме чака. Отваря вратата със замах още преди да съм успяла да почукам, щастлив и усмихнат, и ме обгръща с ръце веднага щом влизам вътре.