Ребека Джеймс - Красиво зло

— Да, така мисля. Незначителни животи, грозни прически, ужасни дрехи. Дебели и грозни. От онези, които гласуват за консервативните политици и ненавиждат обратните. Хората, които казват неща като… — И Алис придава на гласа си подчертан австралийски акцент — … „Тя е приятно момиче, нищо, че е черна. Но все пак не бих казала, че ще стигна дотам, да я поканя на вечеря.“

Разсмивам се на дяволитата й имитация — предполагам, че просто се шегува. Роби обаче не се смее. Поглежда към нея със сериозно изражение и поклаща глава.

— Понякога си такава кучка.

— Може и така да е. Но най-вероятно съм права за тях. — Тя посочва към него. — Ти просто си прекалено добър. Повече, отколкото е полезно за самия теб.

— Не съм добър. Просто ти си несправедлива. Ти просто…

Алис го прекъсва със звучна прозявка и протяга ръце над главата си.

— Може би наистина съм несправедлива. Но на кого му пука? Целият свят е несправедлив, Роби. И повярвай ми, познавам този тип хора. Знам ги. Те са точно като родителите ми. Тъжни. Озлобени. Грозни. Купуват маргарин вместо масло и непрестанно гладят глупавите си дрехи. И постоянно се интересуват какво правят другите, защото собственият им живот е толкова жалък и скучен. Виждам го в очите им. Подушвам вонята им от сто километра. — Тя се изправя и отново се протяга, тениската й се повдига и за миг отдолу се показва загорелият й корем с пиърсинг на пъпа. — А сега трябва да си лягам. Внезапно се почувствах много, много уморена.

Изпраща на двама ни въздушна целувка и излиза от стаята.

Аз и Роби се усмихваме един на друг и слушаме как Алис си мърмори сама, докато се съблича. Леглото изскърцва, когато тя се пъхва в него.

— Не правете нищо палаво, докато ме няма — внезапно се провиква от другата стая. — Лека нощ, деца. Дръжте се добре.

— Лека нощ, Алис.

— Искаш ли да излезем и да поседим навън? На верандата? — пита след известно време Роби.

— Да.

От изражението на лицето му, докато намества столовете ни, от начина, по който ме изчаква да седна, преди да заговори, разбирам, че си е наумил нещо.

— Искам да ти задам един въпрос — казва той.

— Добре.

Роби въздиша.

— Мразя да питам такива неща. И ще те разбера, ако не искаш да ми отговориш. Чувствай се свободна да ми кажеш да се разкарам.

— Добре — засмивам се. — Разкарай се.

— Нека първо ти задам въпроса.

— Извинявай. Питай.

Той поглежда назад към къщата, преди да проговори:

— Алис някога доверява ли ти се? За мен? Нали разбираш, какво изпитва към мен?

— Не, не наистина.

— Не наистина? — повтаря Роби и ме поглежда с очакване, сякаш се надява да уточня какво имам предвид.

Но истината е, че когато двете сме сами, Алис почти не го споменава. О, разбира се, ако сме планирали да направим нещо заедно, говори за него от чисто практическа гледна точка. Но никога не е споменавала какви чувства изпитва към него. Веднъж я попитах дали го обича , дали го смята за свое гадже , но тя само се засмя пренебрежително, поклати глава и отвърна, че не е от онези момичета, които могат да бъдат гадже на когото и да било. И макар да е очевидно, че Роби не е така безразличен към нея — повече от ясно е, че е запленен, — винаги съм предполагала, че помежду им съществува някакво разбирателство.

Той обаче не би ми задавал тези въпроси, ако знаеше какво е положението. Очевидно се надява да получи във връзката си с Алис повече, отколкото тя е готова да му даде. Изпитвам внезапна нужда да го предупредя да се защити, да вкорави сърцето си и да я използва по същия начин, по който го използва тя, да си потърси друга приятелка, ако иска нещо сериозно. Но не го правя. Не мога. Нямам представа какво мисли в действителност Алис за връзката си с него — може би го обича, но не иска да го признае, може би се страхува да не остане наранена — и чувствам, че нямам право да давам съвети или предупреждения, когато съм в тъмното, също като Роби.

— Познавам я само от три месеца, Роби.

— Но за това време двете станахте много близки, прекарвате толкова време заедно — възразява той. — Все трябва да имаш някаква представа какво си мисли, дори ако не казва нищо в прав текст.

— Но тя не е споменавала нищо. Наистина. Така че не, знам не повече от теб. — Поглеждам го озадачена. — Спомена, че Алис ти се отразявала зле? Сравни я с наркотик, каза, че била нездраво пристрастяване. Мислех, че си… — поколебавам се, опитвам се да намеря точната дума — … се поставил в това положение с отворени очи?