Ребека Джеймс - Красиво зло

Смаяна съм, когато научавам, че приятелката ми има брат, че е осиновена и крие тайни, опустошителни почти колкото моята. Между нас двете има повече общи неща, отколкото съм си представяла. И двете имаме минало, което бихме предпочели да забравим, и изведнъж съм убедена: съвпадението е толкова голямо, че може да се обясни само като някакъв знак. Знак, че ни е било писано да се срещнем, че съдбата ни е била да станем приятелки.

— Каква бъркотия — казвам.

— Да.

— Понякога животът наистина е гаден — продължавам. — Горката Алис.

Но в действителност имам предвид „горките ние“. И тримата сме преживели ужасни неща — убийство, рак, изоставяне — и сега за пръв път се изкушавам да разкажа на Роби за Рейчъл. Не искам съчувствието му, а доверието, което идва от това, че някой е преживял нещо трагично. Мога да кажа, че разбирам, и наистина е така, но за Роби и Алис, които не знаят нищо за миналото ми, думите ми ще прозвучат кухо — успокояващите, но неподплатени със знание думи на късметлиите.

Боя се обаче, че ако проявя такава откровеност, сутринта може да съжалявам. Не казвам нищо.

На следващия ден се събуждам късно и въпреки късното лягане, се чувствам освежена и щастлива. През прозорците нахлуват слънчевите лъчи, сипят се върху леглото ми и аз продължавам да лежа известно време, покрита само с чаршафа наслаждавам се на топлината на слънцето. Чувам дълбокия тътен на океана и гласовете на Роби и Алис, които говорят тихо и се смеят в спалнята си.

Ставам, обличам си пеньоара и отивам в кухнята. Къщата е слънчева и за миг съм заслепена от острия блясък на лъчите. Примигвам и за момент оставам на мястото си, за да дам време на очите си да свикнат.

Приготвям си чаша чай и я отнасям на верандата. Облягам се на парапета и се заглеждам в океана. Водата е красива, бистра, тюркоазеносиня, а вълните се разбиват, нежно в пясъка. Стиснала чашата в ръце, слизам от верандата и тръгвам към водата. Допивам чая, оставям празната чаша на пясъка, поглеждам назад към къщата, оглеждам брега, за да се уверя, че никой не гледа. После свалям пеньоара си и го оставям да се плъзне на земята. Втурвам се във водата и когато съм достатъчно навътре, се гмуркам.

Водата е толкова спокойна, че мога да се отпусна по гръб и да плувам без усилия в свободен стил нагоре-надолу край брега. След известно време, едновременно уморена и освежена, излизам от водата, обличам си отново пеньоара и се отправям обратно към къщата.

— Катрин? — провиква се Алис, когато влизам. — Какво правиш?

Отивам до стаята им и се спирам на прага. Двамата с Роби седят на леглото с преплетени крака. Роби ме вижда, придърпва чаршафа нагоре, за да се покрие, и се усмихва смутено. Свивам рамене и весело им се ухилвам.

— Сутринта е приказна. Приказна — казвам. — Поплувах, а водата е идеална. И вие трябва да отидете. Ще приготвя нещо за закуска. Яйца по бенедиктински, ако искате.

— Ще ме охраниш, с тази страхотна храна. — Алис се прозява и опъва ръце над главата си. — Ще надебелея, също като отвратителните ми осиновители. — Поглежда към мен и вдига вежди. — Като стана дума за това…

— Да — прекъсвам я и поради някаква причина съм притеснена, сякаш са ме хванали да правя нещо непозволено. Струва ми се, че усещането идва от начина, по който ме гледа — като сърдита майка в очакване детето й да признае прегрешение, за което тя вече знае. — Да, Роби ми разказа за… ами че си осиновена. И имаш брат. Надявам се, нямаш нищо против, че знам.

Но студеното изражение е изчезнало от лицето й и не съм сигурна дали не съм си го въобразила. Тя безразлично вдига рамене и отново се прозява.

— Не е някаква голяма тайна. Просто така и не се наканих да ти кажа. Наистина не е нищо особено. Не си струва да говорим за това.

Забелязвам как челото на Роби се смръщва, а устните му едва забележимо се присвиват. Той въздъхва и завърта очи.

— Разбира се. Не е нищо особено. Както всичко друго, а, Ал? Нищо. Нищо, нищо, нищо. Любимата ти дума.

— Хей, Роби — казва Алис. Гласът й е твърд и студен, изражението — разярено. — Ако не ти харесва начинът, по който се оправям в живота, ако не одобряваш разсъжденията ми, какво правиш тук? А? Роби? Какво точно правиш тук?

— Не че не одобрявам разсъжденията ти. Не съм казал това. Просто смятам, че е отвратителен начинът, по който отхвърляш всичко, свързано с чувствата, сякаш не означава нищо. Сякаш се правиш на много смела. Това е някакъв вид защита… и мисля, че не е здравословна.