Ребека Джеймс - Красиво зло

— Какво? — Тя се взира в него, неспособна да повярва на ушите си, плъзга се надолу по леглото и застава до него. Слага ръце на хълбоците си. Облечена е в бяла нощница, хубава и благоприлична, почти детска. На бузите й горят две червени петна. Очите й блестят от гняв. Изглежда невинна, красива и опасна и е невъзможно да отделиш поглед от нея. Тя клати глава и горчиво се усмихва. — Какво се опитваш да ми кажеш, Роби? За какво говориш ?

— Говоря за теб, Алис. За семейството ти. За майка ти и брат ти. Дори не знам името му. Катрин изобщо не знаеше, че имаш брат. Не смяташ ли, че е малко странно? Никога не говориш за него. Не говориш дори за родителите си или за детството си. Никога не говориш за нищо.

— А защо да го правя, Роби? Само защото ти си решил, че така е правилно? Какво е това, което толкова отчаяно искаш да разбереш? Коя гнусна малка подробност те интересува? А? Вече знаеш, че Жожо е пристрастена към хероина. Знаеш, че съм осиновена. Не говоря за брат си, защото почти никога не го виждам. Защото не е лесно да си уредим среща, нали разбираш. Не говоря за него, защото не сме израснали заедно, защото го осиновиха някакви тъпи задници и животът му беше ужасен, а сега е в затвора, ясно? Не говоря за него, защото хората като теб никога не биха могли да разберат какво е преживял.

Стоя и ги гледам. Трудно ми е да се откъсна, трудно ми е да не слушам. Алис има свои тайни. И аз имам тайни. И за разлика от Роби, ще съм доволна нещата да останат такива, каквито са. Искам да му кажа да я остави на мира, да зареже темата, да позволи на Алис да запази тайните си, ако иска, но тази битка не е моя.

Обръщам се и тръгвам към кухнята, но Алис изкрещява името ми.

— Не бягай — казва тя.

Гласът й е студен и повелителен и ме дразни. Когато отговарям, тонът ми е също толкова студен.

— Не бягам — отсичам. — Отивам да приготвя закуска. Гладна съм.

— Просто искам да чуя какво мислиш — продължава тя, сякаш не съм казала нищо. — Не смяташ ли, че имам правото сама да решавам за какво искам или не искам да говоря? Или е грешка от моя страна да пазя някои неща за себе си? — Отправя гневен поглед към Роби, после се обръща към мен и вдига вежди. — Или мислиш, че приятелите трябва да си казват всичко? Всичко, което се е случило някога?

— Не — отвръщам тихо. — Разбира се, че не. — „Разбира се, че можеш да имаш тайни — мисля си. — И аз имам свои. С удоволствие ще те оставя да запазиш твоите, стига аз да мога да запазя своите. Да ги оставим заровени дълбоко в земята, да се опитаме да забравим за тях и никога да не ги споменаваме. Никога.“

Но не успявам да добавя нищо повече, защото се намесва Роби:

— Дай да не замесваме Катрин. Разправията не я засяга.

— Да, но тя стои там и ни слуша, сякаш е нейна работа.

— Не — заявявам и внезапно притеснена, преминавам в отбрана. — Исках да се махна. Ти ме попита какво мисля. — Възпирам се да не продължа, защото усещам, че заприличвам на капризно дете. — Както и да е — свивам рамене, — умирам от глад. Ще приготвя закуска.

Обръщам се, отивам в кухнята и подскачам стреснато, когато чувам как вратата се затръшва шумно зад мен. Чувам как Роби възкликва нещо, а Алис му отговаря гневно. Жегната съм от нелюбезността й и се чувствам леко унизена при мисълта, че ме е сметнала за някаква подслушвачка. Изваждам продуктите от хладилника: яйца, бекон, лимон, лук, масло слагам ги на плота и сърдито затръшвам вратичката на хладилника.

Най-напред приготвям соса. Счупвам яйцата и внимателно отделям жълтъците от белтъците. Все още чувам приглушените гласове на Роби и Алис от спалнята им. Сега са много по-тихи и звучат по-спокойно, сякаш се сдобряват. И докато разбивам белтъците, притиснала купата към корема си с една ръка, а другата движа в бързи кръгове, усещам, че се усмихвам. „Скарахме се — мисля си, — наистина се скарахме. За първи път.

Както правят приятелите.“

Стигаме до Джиндабайн преди пет часа. Обичам курорта, обичам бавния му спокоен ритъм, свежия хладен въздух и красивото изкуствено езеро. Сега мястото е много по-космополитно, отколкото когато идвахме тук като деца. Навсякъде по главната улица има кафенета и ресторанти с модерен вид, но от Джиндабайн все още се излъчва някаква провинциална сънливост. Струва ми се, че идва от широките улици, от бавното движение, от леката обезлюденост на града след зимния наплив на туристите.

Наела съм самостоятелно бунгало близо до езерото, наречено с доста лишеното от въображение име „Езерни хижи“, но съм доволна от него, когато пристигаме и се оглеждаме. Вече е топло — тъй като собственикът е проявил любезността да включи отоплението в очакване на пристигането ни — и има малка дървена веранда с изглед към езерото. Ако е топло, можем да се храним там. Кухнята е чиста и има хубава печка, а леглата са меки и удобни.