Ребека Джеймс - Красиво зло

— Гадост ли? — повтарям. Раздразнена съм, но не съм сигурна защо. — За каква гадост говориш по-точно?

— О! — Алис примигва и ме поглежда леко тревожно. — Добре ли си? Не ти е неприятно или нещо подобно, нали така? Просто се случи. Дори не съм сигурна коя от нас първа заговори за Рейчъл. Искам да кажа, мисля, че отначало бях аз… но не можех просто да седя там с Хелън и да не спомена нищо за нея… Струваше ми се изкуствено, сякаш лъжа или нещо подобно. Но аууу! След като веднъж споменах името й, сякаш отприщих лавина. Хелън просто не можеше да спре да приказва.

Начинът, по който Алис нарича майка ми с малкото й име, е вбесяващ. В него има някаква собственическа, прекалено свойска нотка, която ме кара да се чувствам изключена по някакъв начин.

— Трябва да видя дали наистина е добре. — Въздъхвам, отмятам одеялата от краката си и се изправям, като избягвам погледа на Алис, докато си слагам пеньоара. — Откакто Рейчъл умря, се научи да прикрива истинските си чувства. Наистина не можеш да разбереш какво мисли, ако не я познаваш много добре. Освен това понякога е абсурдно учтива. До ръба на самоунищожението.

Излизам от стаята, без да дам възможност на Алис да каже нещо повече. Знам, че съм груба и вероятно драматизирам излишно, но съм сигурна, че тя е разбрала всичко погрешно — ако са говорили за Рейчъл, мама положително се чувства разбита и огорчена. Освен това нещо в отношението на Алис към цялата история изглежда странно самодоволно. Прекалено е небрежна, придава си вид на съвсем въвлечена в историята и всичко ми изглежда малко неестествено.

Намирам мама в кухнята. Стои пред плота на островчето и меси някакво тесто. Плотът е покрит с брашно, на бузата й има бяло петно. Тананика си нещо.

— О! Скъпа. — Усмихва се и слага брашнената си ръка на гърдите. — Стресна ме.

— Как си? — Поглеждам я внимателно.

— О! Аз… чувствам се много… — Вдига ръка към устата си и леко докосва устната си, като оставя отгоре й бяло петно. Очите й се навлажняват и си мисля, че ще заплаче, но вместо това тя се усмихва. — Всъщност се чувствам наистина добре. Двете с Алис си поговорихме хубаво тази сутрин. Наистина си поговорихме хубаво и откровено за Рейчъл. Беше… ами… беше много… много освобождаващо да излея всичко. — Засмива се и поклаща глава. — Ругаех като моряк, скъпа. Трябваше да ме чуеш. Ушите на онези клети мъже сигурно още горят. Дори пих ром като моряк.

— Онези клети мъже? — повтарям. — Кои клети мъже?

— Ами всъщност момчета, не мъже. Момчетата, които убиха Рейчъл. Няма да кажа имената им — не мога да бъда дотолкова прощаваща. Но Алис изтъкна, че навярно самите те са имали много тежък живот, невъобразимо тежък. Сигурно са били много ощетени. Много объркани. Много сърдити и озлобени на света. Никога не са имали шанс. Нито пък възможности. Сигурно са ги били. Пренебрегвали. Алис ми напомни, че хората, които извършват такива ужасни престъпления, обикновено са имали ужасен живот. — Свива рамене. — Не знам защо, но мисълта за това някак си ме накара да се почувствам малко по-добре. Кара ме да си представям, че не са решили да убият Рейчъл просто защото са злобни, жестоки свине, а защото самите те са били наранени и объркани. Защото и те са били жертви. Жертви на обществото. В известен смисъл.

— И си добре?

Не знам защо не съм облекчена. Но една странна част от мен, част, от която се срамувам, е разочарована, че я намирам толкова щастлива. Предполагам, малко ревнувам, че разговорът с Алис, а не с мен я е накарал да се чувства по този начин. Освен това не съм убедена дали трябва да изпитва съчувствие към онези момчета. За мен те са просто свине, цялостни и завършени. С радост бих ги оставила да горят в ада цяла вечност.

— Не си ли натъжена?

— Натъжена ли? О, разбира се, че съм натъжена, скъпа. Дъщеря ми беше убита. Но просто е толкова приятно да… да… да призная колко скапано сърдита бях досега. Да оставя част от този гняв да си отиде. — Свива рамене и се връща към тестото, като го мачка яростно. — Просто е толкова прекрасно да го оставя да се излее.

— О! Ами, предполагам, че това е добре.

Обръщам се и отивам при чайника, суетя се със захарницата, с чашата, с пускането на листата в чайника. Никога досега не съм чувала майка си да ругае. Никога. Нито веднъж за почти осемнайсет години. И вместо да се радвам, че най-после се е освободила от част от естествения гняв, вместо да съм доволна, че я виждам мъничко да се отпуска, едва сдържам сълзите си. Чувствам се наранена. Толкова пъти съм се опитвала да я накарам да говори за Рейчъл, да изрази някакъв гняв, да крещи, да плаче и беснее. Колко несправедливо е всичко. Но тя винаги е била толкова непроницаема и твърда, със стиснати устни, нежелаеща да се остави чувствата да я завладеят.