Ребека Джеймс - Красиво зло

— Не знам, мамо — отвръщам. — Сигурно ще е заета.

— О, моля те , скъпа. Моля те, поне я попитай . Знам, че сме скучни, знам, че сигурно ще й е неприятно, но наистина ще се радваме да се срещнем с нов човек. Освен това на баща ти ще му се отрази добре да види, че си щастлива и се забавляваш с приятелка на твоята възраст.

Толкова рядко се случва мама да ме моли за нещо и в гласа й звучи такова искрено желание наистина да доведа Алис, че се съгласявам. Обещавам й на следващия ден да й кажа дали приятелката ми ще дойде. Тя иска да разбере навреме, за да осигури допълнителна храна.

Алис се съгласява, казва, че с удоволствие ще дойде, смее се и добавя, че е чакала да я попитам.

И неизбежно през първата ни вечер там се споменава името на Рейчъл. Аз обаче успявам бързо да сменя темата и да избегна неудобното положение да разкажа на Алис за случилото се под любопитните погледи на мама и татко. Те ще се зачудят защо не съм й споделила по-рано.

Но знам, че ще трябва да й кажа. Няма начин да прекараме цял уикенд тук, без името на Рейчъл да се спомене отново. Затова, когато двете с Алис пожелаваме „лека нощ“ на родителите ми и се качваме на горния етаж да си легнем, я моля да дойде за малко в стаята ми.

— Защо? — шепне тя и се смее. — Да нямаш там тайно скривалище за наркотици?

— Просто искам да ти споделя нещо.

Алис ме поглежда с разширени очи, очевидно изненадана от сериозния ми тон.

— Добре. Само ме остави да се изпишкам преди това. Веднага идвам.

После се връща, двете сядаме на леглото ми с лице една към друга и с кръстосани крака.

— Имах сестра — започвам с делови тон. — Рейчъл. Убиха я.

Алис се навежда напред и се намръщва.

— Какво каза?

Не отговарям. Знам, че ме е чула и просто има нужда от време, за да обработи информацията. Винаги става така, когато го казваш на някого. Отначало всеки път е трудно да ти повярват.

— Разкажи ми — добавя най-после тя.

И аз започвам да говоря и да плача тихо. Разказвам й всичко. Цялата история, която започва от мига, когато с

Карли и Рейчъл бяхме заедно в кафенето преди толкова години, мига, в който реших, че сестра ми може да ни придружи на партито. И плача от припомнения ужас, но и от облекчение, задето най-после споделям с някого. Говоря и плача. И Алис за пръв път слуша. Не казва нищо, не задава въпроси и през цялото време не повдига ръка от коляното ми.

— О, Господи! — прошепва тя, когато най-после свършвам. — Горкичката ти. Горкото ти семейство. Защо не си ми казала по-рано? Горката Рейчъл.

— Да — кимвам. — Горката Рейчъл. Горките мама и татко. Просто е ужасно. Това съсипа всичко.

И Алис ме обгръща с ръце и ме държи в прегръдките си, докато се разтърсвам от ридания. После, когато съм напълно изтощена и главата ме боли прекалено много, за да продължа, когато часовникът на нощното шкафче показва два часа сутринта, тя ми помага да се пъхна в леглото, ляга до мен и ме милва по косата, докато заспивам.

На следващата сутрин се събуждам, а Алис е до леглото ми и държи в ръката си димяща чаша чай.

— Виж какво ти донесох. — Слага чашата на нощното шкафче и сяда на леглото. — Наспа ли се?

Облечена е. Връхчетата на косата й са влажни, усещам цитрусовия аромат на шампоана й и знам, че се е изкъпала. Сядам в леглото с усещането, че съм размъкната и уморена, и кимвам. Вземам чашата и отпивам от чая си. Той е горещ и сладък, великолепен на вкус в сухата ми уста.

— Как си? — питам, след като изпивам половината чаша и събирам мислите си достатъчно, за да проговоря. — По кое време стана? Сигурно си уморена.

— Не. Чувствам се страхотно. Станах рано и закусих с Хелън на верандата.

Чудя се защо Алис е започнала да нарича майка ми с малкото й име, тъй като родителите ми са хора, на които отиват обръщенията „господин“ и „госпожо“.

— Говорихме за Рейчъл — пояснява Алис.

— О! — промълвявам стъписана. Не мога да си представя какво са си казали. Обикновено мама изпитва такава неохота да говори за Рейчъл с непознати, такъв страх да сведе живота и смъртта й до един разказ. — Дали… имам предвид… как се държа мама? Наистина ли говори за това?

— Дали е говорила? Господи, Катрин, тя изобщо не спря, за да си поеме дъх. Мисля, че наистина имаше нужда от това. Беше… ъъъ, как беше думата… беше някакъв катарзис за нея. Хелън е прекрасна, смела, силна жена… но има нужда… не знам… очевидно има нужда от някакъв отдушник за всичко случило се. Очевидно е, че просто… го е задържала в себе си… потискала е яростта и нещастието си толкова дълго. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, тази сутрин беше абсолютно изтощителна и емоционална и за двете ни. Смяхме се, плакахме и се прегръщахме. Дори наляхме малко ром в кафето си — и двете толкова се бяхме разчувствали. Имам предвид тази сутрин, тя просто се откри напълно, разказа ми всичко… неща, които не мисля, че е казвала на когото и да било по-рано. — Алис накланя глава на една страна и се усмихва замечтано. — А аз й показах някои различни перспективи. Нов поглед към нещата. Начин да гледа на ситуацията с повече съчувствие и толерантност. Мисля, че това наистина й помогна, нали разбираш? Наистина й помогна да се освободи от част от онази гадост, която държеше затворена в себе си.