Ребека Джеймс - Красиво зло

— Това е просто средство за постигането на определена цел. — Карли поклати глава, когато сестра ми се опита да й върне бутилката, и я тикна обратно в ръцете й. — Опитай пак. С всяка глътка ще става все по-лесно. Ще ти помогне да се отпуснеш, да си прекараш добре.

Рейчъл я послуша, вдигна бутилката до устните си и отпи още една глътка.

— Не е толкова лошо както преди малко — реши тя и направи физиономия. — Но все пак предпочитам чиста лимонада.

Карли се разсмя.

— Обикновената лимонада обаче няма да ти помогне да се забавляваш така, както тази бутилка, повярвай ми.

Не съм сигурна защо не се притесних какво пие Рейчъл. Не знам защо не се погрижих по-добре за нея, защо не наблюдавах колко пие и не се постарах да остане сравнително трезвена. Предполагам, че водката ми се е отразила незабавно — всъщност на всички ни. Предавахме си бутилката, докато вървяхме, отпивахме глътка след глътка и докато сетивата ни се нагаждаха към алкохола, той започна да ни се струва по-приятен на вкус и глътките ни станаха по-големи.

Когато бутилката се изпразни, Карли спря.

— Чакайте.

Остави чантата си на земята и се наведе над нея. Извади голяма стъклена бутилка и я обърна, за да видим етикета. Водка „Столичная“.

— Нали не си мислехте, че ще ви оставя на сухо? — Вдигна поглед към нас и се ухили. — Ще трябва да я пием чиста. Няма повече лимонада.

Тя напълни бутилката, от която пиехме, изправи се и я подаде на Рейчъл.

— Ти си първа. Отново ще ти се стори, че изгаря гърлото ти. Но после ще свикнеш.

Сестра ми взе бутилката и отпи голяма глътка. Изражението й, докато преглъщаше, ни накара с Карли да се разсмеем.

Пътят ни отне почти четирийсет минути и когато стигнахме, вече бяхме леко пияни. По бузите на Рейчъл горяха червени кръгли петна, а на лицето й грееше широка усмивка. Изглеждаше много хубава, невинна и млада.

— Как се чувстваш? — попитах и взех ръката й в своята. — Добре ли си?

Все още не бяхме влезли в бараката, но вече чувахме музиката, тътнежа на баса, гласове и смях, младежи, които се забавляват. Младежи без възрастни наоколо.

Рейчъл ме погледна, все още усмихната, и кимна. Започна да се движи в ритъм, бедрата й се полюшваха плавно наляво-надясно. Повдигна вежди и наклони глава, сякаш се вслушваше внимателно в музиката.

— Хайде! — Карли застана зад нас и ни бутна напред. — Няма да стърчим тук цял следобед. Колкото и да ви обичам и двете, не съм извървяла целия този път само за да си стоим тук тричките.

Докато вървяхме към вратата, ми хрумна, че всъщност не съм обмислила това много внимателно. Смятахме да отсъстваме само един час. Възнамерявахме Рейчъл да се прибере преди пет, за да имаме време да се упражнява на пианото. Но бяхме останали у Карли цели десет минути, а идването дотук ни отне още четирийсет. И докато наблюдавах как сестра ми се присъединява към партито с изписани на лицето радост и очакване, пристъпвайки в ритъм с музиката, осъзнах, че неизбежно ще се приберем у дома по-късно.

Знаех, че ще се приберем чак след мама и татко, ще трябва да даваме обяснения, ще си навлечем неприятности. Големи неприятности.

Но бях млада, бях пила алкохол, чувах музика и виждах как хора на моята възраст се смеят и танцуват и точно в този момент неприятностите не ме интересуваха.

Алис върви пред нас. Разстоянието помежду ни е съвсем малко, само две крачки, но е достатъчно, за да ни е трудно да я включим в разговор, достатъчно, за да е ясно, че не е в настроение да говори. Не мисля, че е нещастна, сърдита или огорчена, съвсем не — в добро настроение е, от нея блика енергия, излъчват се красота и радост, очевидно е развълнувана, че е навън в такава хубава есенна вечер и се наслаждава на последните топли дни.

Понякога обаче е такава, умислена и неразговорлива. С Роби я познаваме достатъчно добре, за да не се тревожим, че може да е огорчена или обидена, разбираме, че понякога е по-щастлива, когато не участва в разговора. Роби дори се пошегува веднъж по този повод. Двамата разговаряхме оживено за споделената ни любов към музиката — от рок и поп — до опера, — когато установихме, че Алис спи на дивана. Нямахме представа откога спи. Бяхме говорили неспирно часове наред, без да забелязваме нищо наоколо.

— Мисля, че е уморена от постоянното ни бъбрене — каза през смях Роби, когато я открихме. — Мисля, че говорим прекалено много. Отегчаваме я до смърт.

И най-вероятно е прав. Двамата с него винаги имаме какво да си кажем и разговорите ни на теми, вариращи от книги до спорта, природната среда и политиката, могат да продължат с часове.