Ребека Джеймс - Красиво зло

— По-скоро с открито сърце — усмихва се тъжно той. — Понякога мога да приемам всичко съвсем рационално и да съм щастлив да получавам това, което тя е готова да ми даде. Друг път обаче се концентрирам върху лошото във връзката ни и убеждавам самия себе си, че нещо сериозно с Алис само ще ме направи нещастен. Или поне много успешно се заблуждавам сам. Истината обаче е, че искам повече. — Въздъхва. — Извинявай. Не трябваше да те разпитвам така. Наистина е страшно скучно, когато хората се опитват да разговарят за връзките си с трети човек, не е ли вярно? Господи, съжалявам. Мразя, когато другите го правят с мен.

— Спри да се извиняваш. Не съм отегчена. Съвсем не съм. Просто нямам отговори на въпросите ти.

— Може би трябва да отида при някого от онези хора, които предсказват бъдещето. Как ги наричат?

— Медиуми.

— Точно така. Медиуми.

— Защо просто не попиташ Алис? Поговорете сериозно и я попитай какво иска.

— Опитвал съм. Питам я какво чувства, какво иска, постоянно я питам. Тя обаче умее превъзходно да отбягва въпросите, сигурно си го забелязала? Казвам й, че я обичам, а тя се смее и сменя темата. Ако стана прекалено сериозен, се ядосва и ми нарежда да млъкна.

— Може би трябва да си по-директен? — Усмихвам се, слагам ръка на коляното му и го стискам леко. — Попитай я дали иска да се омъжи за теб, да ти роди деца и да живеете щастливо до края на живота си — шегувам се.

— Искам да се оженя за нея и това е най-тъжното. Истината е, че съм готов да се оженя за нея, да й направя дете — шест прекрасни дечица, — да купя къща, да си намеря някоя скучна работа и да ги издържам завинаги. Всичките. Готов съм да го направя веднага. И ще съм щастлив. Обичам я. — Отново въздъхва. — Просто няма друга като нея, нали? Красива, забавна, умна… и изпълнена с такава жажда за живот. С такъв ентусиазъм. Може да накара и най-скучното нещо на света да изглежда смешно. Може да превърне всеки делничен ден в парти. Всички други изглеждат… просто… толкова… скучни и празни в сравнение с нея.

— Бре, бре! Благодаря.

— Мамка му! Извинявай. Нямах предвид теб.

— Всичко е наред. Само се шегувам. — Засмивам се. — Ти обаче май наистина си влюбен.

— Да. Отчаяно, абсурдно влюбен. В момиче, което се бои от обвързване.

Чудя се дали е прав. Винаги съм предполагала, че когато някой каже, че се бои от обвързване, това е просто удобен начин да се измъкне от нежелана връзка. Начин да разкара някого, като обвинява себе си, вместо бедния натирен клетник. „Не си виновен ти, а аз. Не мога да се обвържа“ със сигурност се преглъща по-лесно, отколкото: „Хей, просто не те харесвам достатъчно. Ще се видим някой друг път.“ Но Роби може да е прав за Алис — у нея определено има нещо, нещо тайнствено и затворено — и въпреки цялата й външна топлина и откритост тази част от нея остава скрита, недосегаема.

— Тя ли ти го каза? — питам.

Роби се взира в плажа, потънал в мислите си.

— Роби?

— Извинявай. Какво дали ми е казала?

— Алис наистина ли ти каза, че се страхува да се обвърже? Или просто ти си мислиш така?

— Не го е изрекла по този начин. Господи! — Разсмива се. — Наистина ли си я представяш да каже нещо такова? Не. Не го е споменала, но е очевидно, не смяташ ли?

— Не знам. Не знам как се разбират тези неща.

— Имам предвид историята с майка й — пояснява той. — Истинската й майка. Толкова често са я отблъсквали. Нищо чудно, че е нащрек в любовта.

— Истинската й майка ли? Какво искаш да кажеш?

— Мамка му! — Той се взира в мен. — Не ти ли е споделила?

— Не. — Поклащам глава. — Какво? Тя осиновена ли е или какво?

— Да. По дяволите! Май не бива да говоря повече. Май просто трябва да изчакам и да я оставя сама да ти каже.

— Ти на практика вече ми каза. Истинската й майка я отблъснала и са я осиновили. Вече знам, че не харесва осиновителите си. Или поне предполагам, че те са онези, които нарича свои родители?

— Да. Истинската й майка, биологичната й майка, се нарича Жожо.

— Жожо ли?

— Да. Хипи съкращение от Джоан. Безнадеждна стара наркоманка. Най-себичната и погълната от себе си жена, която можеш да си представиш. Но Алис я обича. Въпреки че е била прекалено затънала в разни каши, за да се грижи за дъщеря си и братчето й, когато са били деца.

— Братче ли? Алис има брат?

— Да.

— Брат. Уау! Нямах представа. Изобщо не е споменавала за него. Как се казва?

Роби се намръщва, клати глава.

— Всъщност не знам. Алис става много странна, когато говори за него. Натъжава се и така нататък. Нарича го просто „малкото ми братче“. Знам, че е имал някакви неприятности със закона, нещо голямо, но не съм сигурен какво. Най-вероятно наркотици като майка си.