Ребека Джеймс - Красиво зло

На следващия ден двете с Карли се срещнахме с Рейчъл след репетицията й по пиано. Напоследък бяхме започнали да пием кафе и нямаше нищо по-приятно от това, да отидем в някое кафене и да седим над чаша капучино колкото се може по-дълго — да наблюдаваме другите клиенти, да клюкарстваме за приятелите си. Струваше ни се много зряло, но за разлика от останалите зрели неща, на които започвахме да се наслаждаваме — партита, алкохол и всичко, свързано с момчета, — това бе безопасно и удобно. В него нямаше нищо тайно и нямаше никого, когото да се опитваме да впечатлим. Нямаше нужда да се преструваме. Можехме да бъдем просто самите себе си.

Заведохме и Рейчъл в кафенето и тя заговори колко се вълнува за предстоящия концерт. Другите музиканти били фантастични и всички били на едно мнение как да интерпретират музиката, която щяха да изпълнят. Беше ми приятно да говоря за концерта, защото ме интересуваше, защото обичах и разбирах музиката и защото винаги ми беше приятно да видя сестра си оживена и разговорлива. Но след известно време забелязах, че на Карли й доскучава. Очите й се рееха настрани и тя започна нетърпеливо да потропва с пръсти.

— Карли — казах. — Ехо? Отегчаваме ли те до смърт?

— О, боже! Съжалявам. — Рейчъл притисна длан към порозовялата си буза. — Не спирам да говоря за това, нали? Но просто е толкова вълнуващо. Съжалявам, хайде да сменим темата.

Карли отхвърли извинението й с кратко поклащане на главата.

— По кое време трябва да сте си у вас? — попита тя.

— Нямаме определен час. — Погледнах към Рейчъл и вдигнах рамене. — Но ти трябва да се упражняваш, нали така?

Рейчъл си погледна часовника.

— Да. Но часът е едва четири. Има много време.

— Познаваш ли Джейк, Рос и другите от компанията им? — Карли погледна към мен и от усмивката й разбрах, че има план, включващ нещо, в което не бих желала Рейчъл да се замесва.

— Да. — Познавах ги бегло. Бяха от момчешкото училище, с година по-големи от нас двете. Участваха в една група и бяха прочути с това, че са диви и много популярни.

— Следобед групата ще репетира. В бараката на онзи стар фермер. Е, мислех, че ще е репетиция, но се оказа, че ще е по-скоро парти. Очевидно много хора ще ходят там. Всички от единайсети и дванайсети клас. Нали знаеш — музика, няколко бири и така нататък. Ще бъде забавно.

Поклатих глава.

— Не мисля. Не и днес.

— О, защо не? — попита сестра ми. — Много искам да видя групата.

— Те са последна година, Рейчъл. Ще пият и така нататък. Няма да се чувстваш удобно.

— Ще се чувствам, ако има музика.

— Не. Хайде просто да се приберем у дома.

— О, стига, Кейти! Моля те! Само ще отидем, ще погледаме групата и тогава ще се приберем вкъщи. Знам, мислиш си, че съм голямо бебе, но не е вярно. Имам нужда от малко забавление. Следващите няколко седмици ще репетирам по цял ден. Музиката ще ме вдъхнови. Моля те.

Рейчъл бе различна от повечето си връстници. Тя сякаш не се нуждаеше от приятели така, както повечето тийнейджъри. Не че беше студена или не обичаше хората, напротив, обичаше дълбоко и предано и бе яростно предана на онези, които обичаше. Но беше срамежлива. Сбирките само я правеха непохватна и неловка и тя не умееше да води разговор. Ако някой се обърнеше към нея в тълпата, тя се изчервяваше, заекваше, говореше неразбрано бързо и после се отдръпваше в себе си, за да е ясно, че не иска отново да я заговарят. Беше толкова тиха и необщителна, че в очите на онези, които не я познаваха, изглеждаше надменна и безразлична. Но ако човек успееше да я въвлече в разговор, да я накара за миг да забрави къде се намира, тя го изненадваше колко много е забелязала от случващото се около нея. Беше проницателна, състрадателна и мъдра далеч отвъд годините си. Почти всички, които я срещнеха и направеха усилие да я опознаят, започваха да й се възхищават. Тя бе единственият човек сред познатите ми, който бе изцяло лишен от злоба, завист или алчност единственият, когото бих сравнила с ангел.

Бе толкова нетипично за нея да поиска да отиде на такова събиране, че останах изненадана. Радвах се да видя колко е отпусната и разговорлива с Карли и бях доволна, че иска да присъства на партито. Сметнах го за знак, че излиза от черупката си, и бях очарована. Исках да се позабавлява. Тя не бе бунтовничка по природа в нито едно отношение и изобщо не се притеснявах, че ще се забърка в някаква беда, затова не виждах причина да й откажа. Тя искаше да отиде, искаше да чуе музиката и в това със сигурност нямаше нищо лошо.