Ребека Джеймс - Красиво зло

По време на ваканциите отивахме с кола от Мелбърн в планинската къща и оставахме там цяла седмица, понякога две. Мястото беше хубаво, тихо и Рейчъл можеше да се упражнява на спокойствие. Голямото й пиано бе централната мебел в жилището и когато Рейчъл бе все още жива, с мама и татко седяхме на терасата, пиехме чай и я слушахме как свири. Нощ след нощ се настанявахме там, омагьосани от силата на музиката и гледката на планините наоколо. Почти не говорехме, но от време на време се споглеждахме, за да се усмихнем, да потвърдим колко сме щастливи, колко приятен, богат и лесен е животът ни.

В къщата нямаше нито телевизия, нито радио, нито някакъв външен източник на развлечения но имаше игри, шах и скрабъл, както и огромни картинни пъзели. Дните, които прекарвахме там, минаваха бавно — времето беше без значение, докато бяхме далеч от изискванията на всекидневието, — а ние се глезехме с привързаност и преднамерено удоволствие от взаимната си компания. Не го казвахме на глас, но беше очевидно от начина, по който се държахме — страхотните игри на тенис, обсъждането на вечерята и решаването кои двама са наред да готвят вечерта, последвано от много внимателното приготвяне и изяждане с наслада на ястието, дългите безцелни следобедни разходки (уловени под ръка и хванали пръстите си едни в други), когато се отдавахме на спомени и се смеехме още повече, любящите усмивки — всичко това бе неизреченото признание, че четиримата сме радостни и благодарни да сме част от такова изпълнено с обич, привилегировано семейство.

Така че, макар планинската къща да е очевидно идеална за екскурзията, не споменавам за нея. Вместо това предлагам да отидем на юг.

— Но на юг водата е по-студена. Искам да отида на север, където е по-топло — изскимтява Алис.

— Дори няма да забележиш проклетата разлика. А и на юг е по-спокойно. И по-евтино.

Роби поглежда към мен и се усмихва. Очите му се разширяват леко с обич и развеселеност от недоволството на Алис.

— Идеята е чудесна, Катрин.

— Хей!

Алис се взира първо в мен, а после и в Роби.

— Видях как се спогледахте току-що. Значи вече си говорите с погледи, а? И може би имате предвид мен? — Усмихва се, но гласът й е остър, а в очите й искри студен блясък. — Само не забравяйте, че всичко се върти около мен. Помежду ви няма нищо. Нямаше дори да се познавате, ако не бях аз.

— Млъкни, Алис — завърта очи Роби и вдига празната си чаша. — Имам нужда от още кафе. Бъди добра домакиня и ни донеси.

Алис доближава лице до неговото и за миг не съм сигурна какво ще направи. Изглежда сърдита и се чудя дали ще изкрещи, или ще му каже да си тръгва. За миг дори си помислям, че може да го ухапе. Вместо това тя притиска силно устни към неговите, отваря уста и напъхва езика си между устните му. После също толкова внезапно се отдръпва, взема празните ни чаши и се изправя.

— Още кафе? Или чай, Катрин? — Поглежда надолу към нас и се усмихва весело.

— Звучи добре. Благодаря.

Роби я проследява с поглед как напуска стаята и от обожанието и стъписването, изписани на лицето му, е очевидно, че е омагьосан.

— Тя сериозно ли говореше? — питам.

Той се обръща към мен със сепнато изражение, сякаш е забравил за присъствието ми.

— Дали е било сериозно? — повтаря и кимва. — О, да. Имаш предвид дали всичко се върти около нея? Напълно сериозно е. Разбираш ли, Алис е съвършена нарцисистка. Абсолютна. Наистина я е грижа само за нея самата.

По онова време просто си мисля, че Роби прави повърхностна, необмислена забележка. В крайна сметка той я обича, така че не е възможно да говори сериозно. Алис е малко себична, малко погълната от себе си, да — и аз съм го забелязала. Но какво от това? Тя може да бъде и удивително щедра и мила. Освен това притежава забележителна способност да слуша и да кара другите да се чувстват специални.

— Но въпреки това я обичаш? — засмивам се.

— Тя е като наркотик. Никога не ми стига. — Изглежда натъжен и внезапната му сериозност ме изненадва. — Знам, че ми се отразява зле, знам, че никога няма да бъда щастлив с нея, но не мога да се спра. Независимо какво ми причинява, не спирам да се връщам отново и отново за още. — Вдига рамене и поглежда настрана. — Страдам от пристрастяване. Пристрастяване към Алис.

— Но какво…? — Каня се да го попитам какво точно е направила, защо смята, че му се „отразява зле“, но тя се връща в стаята, понесла чашите, от които се вдига пара.

И така, тримата правим планове за уикенда, смеем се и забравяме за всякаква предишна неловкост. Спирам да се чудя за това, което каза Роби, а по-късно не се сещам да го попитам. Значи Алис има някои особености на характера. И какво от това? Нима нямаме и всички ние? Просто съм прекалено щастлива, за да позволя това да ме безпокои. Прекалено много се забавлявам, за да обърна внимание на малкия предупредителен гласец, който не спира да цвърчи в главата ми.