Ребека Джеймс - Красиво зло

— И после какво стана? — Карли се приведе напред и очите й се разшириха от любопитство. — Хайде! Не можеш да спреш тук.

Но Рейчъл стоеше на прага. Пижамата й бе омачкана, лицето — зачервено и подпухнало. Видях, че е плакала.

— Рейч? — протегнах ръка към нея. — Какво има?

— Пак сънувах страшен сън.

— О! Ела тук. Ела и седни с нас — подканих я и се усмихнах извинително на Карли. Тъкмо й разказвах за предишната вечер, която бях прекарала заедно с гаджето си, Уил. Бяхме се целували и докосвали и едва не правихме секс. Карли настояваше да чуе всички подробности.

Карли беше най-добрата ми приятелка — високо, откровено момиче, известно повече с остроумието и нетактичното си чувство за хумор, отколкото с успеха си в учението. Когато се записа в нашето училище, двете се възневидяхме от пръв поглед: аз бях отвратена от очевидната вулгарност на Карли, а тя, по своите собствени думи, ме бе сметнала за „нахална надута богата кучка“. Мисля, че дълбоко в себе си и двете се плашехме от това, което изглеждаше като огромни различия помежду ни.

Станахме приятелки по време на лагера през седмата ни година в училище — седем кошмарни дни на студ, влага, глад и неудобство, които трябваше да ни помогнат да „открием себе си“. На нас двете с Карли ни бе възложено да готвим заедно (сигурна съм, че това беше съзнателен план на учителите, за да ни съберат на едно място — искаха от учениците да се сближат с всичките си врагове по време на този лагер) и помежду ни се създаде силно приятелство, докато всяка нощ се борехме да приготвим от крайно ограничените продукти нещо годно за ядене и да се справяме с постоянните гръмогласни оплаквания на съучениците си. Останах впечатлена от способността на Карли да се шегува с всичко и да приема оплакванията с възхитително чувство за хумор. А тя по-късно ми каза, че се е впечатлила от упоритостта ми, от твърдата ми решителност да се опитам да извлека най-доброто от това, с което разполагахме. Хареса й как нощ след нощ не спирах с опитите да приготвя свястно ядене, макар и двете да знаехме, че е невъзможно.

Рейчъл седна на пода до мен и аз обгърнах раменете й с ръка.

— Пак ли същият сън? — попитах.

— Да.

— Рейчъл все сънува един наистина ужасен сън — обясних на Карли. — Вижда момиче, което й се струва много познато, и то й се усмихва, така че тя отива до него.

— И колкото повече се приближавам — продължава вместо мен Рейчъл, — толкова по-познато ми се струва лицето на това момиче. Отначало наистина съм развълнувана и щастлива да го видя. Сякаш наистина го обичам много, сякаш я познавам отнякъде. Но докато се приближавам, започвам да си мисля, че това момиче може би не е чак толкова дружелюбно, колкото изглежда, или че у него има нещо много лошо. А после, когато заставам точно пред девойката, виждам, че тя всъщност съм аз, че има моето лице. И изведнъж просто разбирам какво означава това. Да видя лицето си така. Това означава, че ще умра, и изведнъж изпитвам такъв силен страх… и се опитвам да се извърна, да се махна от момичето… но то се усмихва с ужасна зла усмивка. Опитвам се да избягам, но момичето започва да се смее и, разбира се, не мога да избягам. Тогава се събуждам. — Рейчъл поглежда към Карли и свива рамене. — Наистина е страшно. Знам, че не звучи чак толкова ужасно, но просто… изпитвам такава сигурност, че ще умра. Това момиче, тази моя двойница е нещо като пратеник на смъртта.

— Звучи абсолютно зловещо — съгласи се Карли и потръпна. — Нищо чудно, че те подлудява.

— Защо не легнеш на леглото ми? — обърнах се към сестра си. — Опитай се отново да заспиш. Утре имаш важна репетиция. Трябва да си отпочинала.

Рейчъл се вмъкна в леглото ми. Придърпах завивките отгоре й, целунах я по челото и отново седнах на пода до Карли.

— И? — побутна ме тя. — Моля те, продължавай.

Поклатих глава.

— Не — прошепнах. — Почакай Рейчъл да заспи.

— Знам за какво говорите — обади се сестра ми от леглото с тих глас. — Знам, че си говорите за момчета. Чух ви, когато влязох… Не спирайте заради мен. Това не ме интересува. Честно. Дори няма да слушам.

Карли повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Не е кой знае какво.“

— Обещаваш ли? — попитах. — Обещаваш ли, че няма да слушаш, Рейч?

— Едва си държа очите отворени — отвърна тя. — Ще съм заспала, преди да си казала и две думи. Освен това не ме интересува какво правите ти и Уил. Повярвай ми. Просто е гадно.

Така че разказах на Карли какво се е случило между мен и Уил. Разказах й почти всичко с припрян и приглушен глас, за да не чуе Рейчъл. Казах й и за физическата част, но не споменах какво сме си говорили. Не й признах как се смяхме от радост и удивление, как си шепнахме нежни думи и си обещахме да сме си верни. Любящите думи бяха свещени много повече от физическите действия, затова ги запазих за себе си.