Ребека Джеймс - Красиво зло

— Мамо! — провиква се тя, щом ме зърва. Изправя се и се втурва към мен, като в бързината събаря столчето си, и обвива ръце около врата ми. — Готови ли сме да тръгваме?

— Аз съм готова. А ти?

— Взе ли моите неща?

— Да.

— Мечето Сали?

— Разбира се.

— Но какво ще правят баба и дядо?

Сара знае колко много зависят от нея моите родители. Натъжава ме мисълта, че макар и толкова малка, вече се тревожи за тях.

— И те ще се забавляват страхотно този уикенд. Поканили са приятели на вечеря.

— Наистина ли? — Лицето й се прояснява. — Радват ли се?

— Да. Почти колкото нас.

Навеждам се и я вземам на ръце, после вдигам чантите си, отписвам я от списъка с децата и тръгваме към колата. Излизаме от Сидни бързо и без проблеми — прекалено е рано за задръстванията в петък вечер. Сара е притихнала. Взира се през прозореца, пъхнала палец в устата си, отпусната на седалката, спокойна, почти в транс. Винаги е такава, когато се вози в кола, и когато беше бебе това бе най-лесният начин да я приспя или да я накарам да спре да плаче.

Карам внимателно по магистралата и държа колата си на възможно по-голямо разстояние от другите. Не съм забравила уроците на баща ми за безопасно шофиране. Татко се опита да ме разубеди за това пътуване.

— Пътищата ще са ужасни — предупреди ме той. — Всички най-лоши шофьори, всички най-тъпи маниаци ще се изсипят на пътя за уикенда. А и ти не си свикнала да караш при тези условия. — Говореше рязко. — Не бъди глупачка. — Забелязах обаче сълзите в очите му и треперенето на ръцете му.

Разбирам ужаса му — всеки ден по пътищата убиват хора. Само една малка грешка, една погрешна преценка, един миг загуба на концентрация — всяка една от тези предпоставки е достатъчна, за да се озовем на пътя на многото полуремаркета, които задръстват магистралата. Още два живота, загубени само за миг. Вече съкрушено семейство, унищожено докрай. За мама и татко няма да има смисъл да живеят повече. Прекалено ще им дойде да загубят друго дете и единственото си внуче, а те, повече от всички други, знаят, че немислимото се случва. Знаят, че кошмарите се превръщат в действителност.

Така че заради родителите си не отделям очи от пътя и ръце — от волана, а вниманието ми е изострено до краен предел. Страхът на баща ми ме възпира да натисна педала на газта с всички сили.

— Не, не, не, не! Не Кофс Харбър! — възкликва Алис и клати глава. — Там е ужасно, пълно с дебели хора. И няма хубави ресторанти.

— Пълно е с дебели хора? — поклаща глава и Роби. — Понякога си такава снобка, Алис. Голяма кучка.

— Това е истината. Този град е същинска дупка. И ако искаш ваканция на плажа, Кофс така или иначе не е най-подходящото място. Няма къде да останеш непосредствено до водата, нали знаеш. Железопътната линия минава между къщите и брега. Отвратително е. Повярвай ми. Родителите ми го обожаваха. По-голямо доказателство, че мястото не струва — здраве му кажи.

Алис не ми е разказвала почти нищо наистина съществено за родителите си. Чудя се какви ли са отношенията й с тях. Понякога, изглежда, ги ненавижда — присмива се на бедността им, на лошия им вкус, на глупостта им — и аз съм потресена, че може да е толкова безчувствена към собствените си плът и кръв, към хората, които са я отгледали, които със сигурност я обичат. И все пак друг път тя говори за майка си почти осезаемо с любов и възхищение. Някой ден ще я разпитам по-подробно за тях. Надявам се някой ден да се запознаем.

Тримата се опитваме да организираме съвместно пътуване за почивните дни. Развълнувана съм и си представям приятен уикенд с плуване, ядене и бърборене. Но не можем да се съгласим къде трябва да отидем, а освен това бюджетът ни е малък. Това усложнява нещата, защото Алис е претенциозна.

Чувствам се малко виновна, защото родителите ми имат къща в планината, която от време на време използват през уикенда. Хубава е, модерна, обзаведена с мебели от светло дърво и неръждаема стомана, с отворен план и великолепен изглед към планината. Баща ми я проектира и включи в плана всичко, което обича да вижда в една къща: удобство и стил, чисти прави линии и най-важното, много светлина и въздух. Освен това има плувен басейн и тенис корт, така че винаги има какво да правиш. Къщата е разположена на пет акра земя и е скрита от чужди погледи зад гъста завеса от иглолистни растения.

Родителите ми с удоволствие ще ми разрешат да я използвам. Често предлагат да заведа там приятели за уикенда и знам, че ще са очаровани да чуят как се забавлявам. Мястото е великолепно и сигурно щяхме да си изкараме страхотно. И най-хубавото: без да плащаме! Но не мисля, че ще го понеса. Откакто Рейчъл умря, съм ходила там само веднъж, няколко месеца след смъртта й, когато с мама и татко все още бяхме в шок и се държахме като изгубени, лишени от цел души. Беше толкова болезнено да съм там без сестра си — отсъствието й създаваше някакъв зловещ вакуум, който изсмукваше от мястото всяка радост и любов, — че оттогава не съм се връщала.