Ребека Джеймс - Красиво зло

А когато гласецът започва да нарежда в главата ми — гласецът, който ми казва, че не заслужавам да бъда щастлива, че не трябва да вземам това, което Рейчъл не може да получи, — решавам да не го слушам. Решавам поне за тази вечер да не обръщам внимание на онази част от себе си, която ми отказва всичко, което желая . Сега съм весела и безгрижна. Сега съм Кейти Бойдъл. Само за една нощ. Млада, щастлива и буйна. Кейти. Забавна и дръзка. Кейти. Само за тази единствена вечер, Катрин я няма и мога да бъда себе си.

Така че продължаваме да се кикотим, да танцуваме и да се прегръщаме песен след песен, докато лицата ни заблестяват от пот, ожадняваме и трябва да отидем в кухнята за вода. Спираме да танцуваме, вземаме възглавниците от дивана, правим легло от одеяла и възглавници и се строполяваме на него. Говорим чак до три часа, когато ни спохожда сънят на изтощените хора — тежък и непробуден. Заспиваме, омачкани и мръсни, един до друг, с преплетени крака и лица към пода.

Събуждам се, а Алис лежи сгушена до мен. Свита е в ембрионална поза, с вдигнати пред лицето ръце в юмруци. Прилича на спящ ангел, който се подготвя за бой, на боксьор със странно невинен вид. Дишането й е бързо и плитко и чувам тихото свистене от носа й, когато въздухът влиза и излиза. Миглите й трепкат и виждам как очите й се въртят под клепачите. РЕМ фаза на съня. Сънува.

Бавно се освобождавам възможно по-тихо. Все още съм облечена в полата и тениската от предишния ден. Отивам право в банята, свалям дрехите си и се пъхвам под душа.

Тъкмо изплаквам шампоана от косата си със затворени очи, когато чувам гласа на Роби:

— … утро.

Надавам вик и подскачам, а ръцете ми автоматично се стрелват да прикрият голотата ми.

Надниквам зад завесата на душа.

— Извинявай — ухилва се Роби, облегнат на умивалник. Около кръста му има увита кърпа, гърдите му са голи и с изключение на леко зачервените очи, изглежда невероятно. — Мога ли да скоча там вътре?

— Разбира се — кимвам и дръпвам завесата. — Излизам след минута.

Но той дръпва завесата и влиза при мен.

— Хайде, дръпни се. Няма да се бавя и после ще се разкарам от пътя ти.

Взема сапуна и се измива — краката, пениса, хълбоците, подмишниците, — без да проявява излишна скромност. Присъствието на голото му тяло до моето е учудващо несексуално, но приятелско по братски, дружелюбен начин и аз се успокоявам достатъчно, за да отпусна ръцете си.

Роби приключва с миенето и оставя сапуна.

— Аах — въздъхва. — Така е по-добре.

Отново ми се ухилва, навежда се към мен, полага кратка целувка на бузата ми и излиза изпод душа. Гледам го как отърсва водата от тялото си с длан, как нахлузва дънките, все още с влажна кожа, и излиза от банята.

Довършвам душа си, обличам се и отивам в кухнята.

Роби мие съдовете и почти е приключил с купчината, оставена от предишната вечер — купчината, която Алис обеща да измие.

— О, благодаря, Роби — казвам. — Та ти дори не яде. Не беше нужно да го правиш.

Той свива рамене.

— Искаш ли чай? Сложил съм чайника.

— С удоволствие. Но ще го направя аз. Много съм капризна по отношение на чая си. Пия само когато е приготвен както трябва. Нали разбираш, с листенца и каничка. Хората ме мислят за луда, че само им създавам проблеми, затова е по-лесно да си го правя сама.

— Жестоко. Няма да споря. И аз обичам чай с листенца. Вкусът е много по-богат. Майка ми пиеше само истински чай.

— „Пиеше“ ли? — питам.

— Преди да умре.

— О! Значи е умряла? Съжалявам, Роби. Колко тъжно. Кога?

Досега Роби е говорил, загледан в потопените си във водата ръце, но сега вдига поглед. Очите му са тъжни, мокри от сълзи.

— Преди малко повече от година.

— О, боже! Горкият. Навярно се чувстваш ужасно. Обзалагам се, че едва сега си започнал истински да усещаш липсата й, нали? Обзалагам се, че наистина ти липсва.

Той кимва и отново свежда поглед към водата.

— Да.

Можех да спра. Можех да сменя темата и да заговоря за нещо по-весело, нещо не толкова напрегнато, но си спомням, че когато умря Рейчъл, хората правеха точно това. Помня колко странно се чувствах, когато обсъждаха смъртта й толкова спокойно, едва я засягаха и отминаваха, сякаш бе не по-важна от разговор за времето. О, знаех, че просто нямат представа какво да кажат и навярно предполагат, че повече ме боли, когато говоря за това. А и се бояха да не изглеждат любопитни. Смъртта на Рейчъл бе настъпила по толкова отвратителен и ужасяващ начин, че самият разговор за нея би могъл да изглежда отблъскващ, нездрав. Но ме болеше през цялото време да я отминават като нещо незначително.