Ребека Джеймс - Красиво зло

— Сигурно е приятно да имаш толкова богато семейство — казва тя. Излязла е в коридора и сега надзърта в стаите. Гласът й е висок и отеква силно, докато крещи: — Правила ли си партита тук? Обзалагам се, че не, нали? Да си устроим! Мястото е страхотно. Познавам купища хора, които можем да поканим. О! — възкликва внезапно. — Погледни само! — Посяга нагоре и сваля от лавицата на Вивиан една скъпа на вид бутилка. — Ирландско уиски. Обожавам го. Дай да пийнем.

— Не е мое — обяснявам. — На Вивиан е.

— Няма значение. Ще го върнем. Леля ти изобщо няма да забележи.

И тя занася бутилката в кухнята, намира чашите и налива щедро количество алкохол в две от тях.

— Имаш ли кока-кола?

— Съжалявам — отвръщам и клатя глава.

— И водата ще свърши работа.

Отива до мивката, долива чашите с вода и ми подава едната. Повдигам я и отпивам малка глътчица. Уискито мирише гадно, а вкусът му е още по-лош — горчиво, сухо и много силно — и знам, че няма да го довърша.

Алкохолът изобщо не влизаше в плановете ми за вечерта. Дори не беше ми хрумнало. Но нетърпението на Алис да пие ме кара да осъзная колко съм откъсната от действителността. Алис е на осемнайсет и може да пие съвсем законно. Нищо чудно, че иска, съвсем нищо. Не всеки е толкова ужасен от света, колкото съм аз. Не всеки е така обгорен.

Занасяме чашите си на верандата и се заглеждаме в открилия се пред очите ни изглед към града. Говори най-вече Алис, но аз съм доволна просто да слушам и да се наслаждавам на енергията й, на радостта й от живота. И съм погълната от това да си спомням какво е да се забавляваш с някого на твоята възраст, да се запознавам с предишната си същност — едно по-младо и по-щастливо „аз“, момичето, което приемаше за даденост, че животът може да е такъв, че трябва да е такъв. Свободен, лек и изпълнен с радост. И за пръв път от години съм истински щастлива, както си седя тук, слушам Алис и се смея на разказите й.

Алис е точно това, което искам у една приятелка, точно типът човек, с когото изпитвам нужда да бъда, за да ми помогне да забравя себе си. Тя е умна, непринудена и, най-важното, иска да се забавлява. Живее за мига и, много удобно, е удивително нелюбопитна по отношение на миналото.

Тя изпива няколко чаши уиски — аз все още бавно отпивам от първата си — и обявява, че умира от глад, затова влизаме вътре. Алис си налива още едно питие, предлага и на мен, но аз вдигам все още пълната си чаша и поклащам глава. Алис се намръщва.

— Не го ли обичаш? — пита.

— Ами хубаво е. — Усмихвам се, отпивам малка глътка и се опитвам да не правя гримаса. Мога да й обясня за страха, който изпитвам от алкохола, да й кажа колко опасен може да бъде, но така само ще прозвуча като досаден родител, някаква шантава пуританка. Във всеки случай вече познавам Алис достатъчно добре и знам, че няма да задава много въпроси, ако не пия. Няма да се замисли особено за причините. Просто не е такава.

За миг тя се взира в мен, сякаш се опитва да разбере нещо, но после сваля бутилката и свива рамене.

— Тъкмо ще има повече за мен.

Сипваме от кърито и отнасяме препълнените си чинии на кухненската маса. Апетитът на Алис ме удовлетворява.

— Вкусно е! — възкликва тя и клати недоверчиво глава. — Невероятна си. Можеш да отвориш свой собствен индийски ресторант.

Засмивам се и скромно поклащам глава, но съм поласкана и не мога да сдържа усмивката си. Настроението ми се е подобрило невероятно. Тъгата, която изпитвах след разговора с майка си, е изчезнала. Веселостта и енергията на Алис са заразителни.

— И така — почуква тя по чинията си с гърба на вилицата, — какво ще правим сега?

— Можем да играем на нещо. Имам скрабъл. И „Всекидневно преследване“.

Алис поклаща глава.

— Много е скучно. Не мога да се съсредоточа върху скрабъла за повече от минута. Прилича ми на учебна задача. Какво ще кажеш за рисунки с думи? Или отгатване на думи по движенията?

— Но и за едното, и за другото ще ни трябват още хора.

За миг Алис замълчава замислено, после поглежда към мен и се усмихва.

— Знам кой може да дойде. Да ни позабавлява малко.

— Наистина ли? — Насилвам се да се усмихна, но съм разочарована. Надявах се на тиха нощ, само ние двете. Мислех, че ще си говорим до късно през нощта, може би ще си пуснем музика и ще потанцуваме. Ще прекараме една от онези момичешки вечери, които си представях, че съм пропуснала през последните няколко години. Освен това си бях прекарала страхотно и не мислех, че ни трябва някой, който да ни забавлява. Желанието на Алис да покани друг ме кара да се чувствам скучна. — По това време?