Ребека Джеймс - Красиво зло

Докосвам говорителя на телефона, сякаш по този начин мога да й дам някаква утеха. И все пак утеха няма. Нейният живот протича само в по-голяма и не толкова голяма болка.

— Сигурна съм — казвам колкото се може по-топло.

— О! — Сега гласът й е отново ясен, делови. Напълно е овладяла чувствата си. — Чуй ме само как съм обсебила разговора. Сигурна съм, че ще искаш да говориш с баща си. Няма го, скъпа, но мога да му кажа да ти се обади по-късно.

— Всичко е наред. Всъщност една приятелка ще дойде на вечеря. Може да се обадя утре.

Когато затварям, се чувствам вцепенена. Цялото ми въодушевление от предстоящата вечер е изчезнало. Съжалявам, че им се обадих. Това не ме направи щастлива… и съм сигурна, че сега мама е още по-нещастна. С нея вече винаги е така. Винаги говори, постоянно планира, изпълнена е с идеи и практични теми за разговор. Сякаш не може да понесе да е тиха, да си позволи и секунда мълчание. По този начин не си дава време да си спомня, да помисли какво е загубила. Освен това пречи на събеседника си да се намеси, да каже нещо, което тя предпочита да не чува, да спомене Рейчъл.

Съвременният начин да тъгуваш, предполагаемият правилен начин е да говориш за скръбта си, да си позволиш да плачеш, да крещиш и виеш. Психологът ми казваше, че трябва да поговорим, и наистина, през онази безкрайна първа година след като загубихме Рейчъл, наистина се опитвах да говоря за случилото се, да изразя тъгата си, да вербализирам загубата ни, да призная отчаянието си. Но татко отказваше да слуша, а мама ме прекъсваше, сменяне темата и ако настоявах, започваше да плаче и излизаше от стаята.

Накрая се предадох. Чувствах се сякаш я изтезавам, и се отвратих от себе си, от себичността си. Когато говорех за това, всъщност търсех опрощение, уверение, че мама и татко не ме ненавиждат зарази случилото се, че не съжаляват, задето оцелях аз. Но скоро осъзнах, че моля за невъзможното. Разбира се, те ме ненавиждаха заради случилото се, заради страхливостта ми, заради бягството ми, заради това, че оцелях. Разбира се, че ако едната от дъщерите им е трябвало да умре, трябваше да бъда аз.

Пък и вече не вярвам да има подходящ начин да се справиш със загубата. Това е просто ужасно голяма болка, която трябва да носиш в себе си — постоянно страховито бреме и като говориш за него, не го караш нито да изчезне, нито да олекне. Рейчъл бе убита по най-ужасния начин, който човек може да си представи. В лицето на тази сурова истина думите са безполезни. Рейчъл е мъртва. Отиде си завинаги и никога вече няма да видим красивото й лице, никога няма да я чуем да свири. Мъртва е.

Защо ни е да дълбаем в тази действителност, да се връщаме към нея отново и отново, да я разглеждаме, обсъждаме и изучаваме, докато очите ни се зачервят, а сърцата ни са смазани под ужаса и невъобразимата й тъга, не мога да проумея. Това не би могло да ни помогне. Нищо не може. Ако мама изпитва нужда да се държи стоически, да се преструва, че е добре, да крие отчаянието си под прозрачна завеса от рязка експедитивност и делови разговори, това ме устройва. Не се сещам за друг, по-добър начин да продължи със смаления си живот.

Притискам пръст към малкия кръгъл белег на коляното си. Единствената физическа следа, която нося от нощта, в която Рейчъл беше убита, единствената физическа рана, която получих. В онази ужасна нощ в Мелбърн убиха погрешното момиче. И макар да не мога да кажа, че предпочитам да бях умряла вместо Рейчъл — не съм достатъчно смела за мъченица, все още обичам живота си и смъртта ме ужасява, — съм напълно наясно, че тогава загина по-добрата сестра.

Алис идва навреме и е толкова бодра и изпълнена с енергия, толкова красива, че веднага щом влиза и подема неспирното си бъбрене, започвам да се чувствам по-добре.

— Боже мой! — шепне тя и оглежда апартамента. — Толкова е луксозно! Родителите ти сигурно са супермодерни.

— Не — поклащам глава. — Не. Това не е жилището на мама и татко. Живея тук заедно с леля си Вивиан. Тя замина за уикенда. На север.

— Значи ще сме съвсем сами?

Кимвам, а Алис подскача във въздуха и изкрещява от радост.

— Ауу! Господи, Катрин, толкова се радвам! Мислех, че майка ти и баща ти са тук. Ще се вдигне голям шум — ела и се запознай с родителите ми, нещо такова. — Завърта очи. — Сякаш ще се женим или нещо подобно. Но ще сме си само двете. Без никакви родители. Слава богу!

Изритва обувките си и започва да крачи из стаята. Оглежда предметите, преценява гледката.

Напълно съм подготвена да обясня на Алис защо живея с леля си, а не с родителите си, да спомена за славата на „Дръмонд“ и качественото обучение там в сравнение с училищата в Нюкасъл, което не е съвсем невярно. Но тя се интересува много повече от апартамента, отколкото защо живея там.