Ребека Джеймс - Красиво зло

— Домът на семейство Бойдъл — изрича майка ми в слушалката.

Когато се преместих, смених фамилията си и сега се представям с моминското име на баба си. Патерсън. Оказа се учудващо лесно да захвърля старото си име, Кейти Бойдъл, и да се превърна в Катрин Патерсън — толкова лесно, поне на хартия, да се превърна в нов човек. Старото ми име ми липсва. Но то е част от старото ми „аз“ — моето щастливо, безгрижно, общително „аз“. „Катрин“ подхожда на новата ми, по-кротка личност. Кейти Бойдъл вече не съществува. Рейчъл и Кейти Бойдъл, прочутите сестри Бойдъл — и двете ги няма.

— Мамо.

— Миличка. Тъкмо се канех да ти се обадя. С баща ти си говорехме за колата ти.

— Така ли?

— Да. Сега не започвай да спориш, скъпа, моля те. Решихме да ти купим нова. В днешно време ги правят много по-сигурни, с въздушни възглавници и така нататък. Имаме пари и просто е смешно да те оставим да караш онази стара бричка.

— Не е бричка, мамо. Само на осем години е. — Карам старото волво на майка ми, което за човек на моята възраст е чисто нова и консервативна кола.

Тя продължава, сякаш изобщо не съм я прекъсвала:

— И намерихме едно разкошно пежо. Не е голямо, разкошно е, наистина, и най-хубавото е, че се е представило прекрасно на всички проверки за безопасност. Ще ти върши идеална работа в града.

Няма смисъл да споря. Не искам нито да я огорчавам, нито да го правя на голям въпрос. От смъртта на Рейчъл насам съм доволна да се подчинявам на родителите си в това отношение. Те са обсебени от мисълта за моята безопасност и правят всичко в човешките възможности да се уверят, че ще остана жива. Ниска цена е да приемам с подобаваща благодарност подаръците и загрижеността им, щом мога поне малко да облекча болката им.

— Звучи страхотно, мамо, благодаря.

— Как върви училището? Оценките ти вдигнаха ли се изобщо?

— Да — излъгвам. — Сега са много по-добри.

— Четох за медицинския курс в университета в Нюкасъл. Знаеш ли, там наистина са доста напреднали и репутацията им може да се мери с тази на Сидни. Всъщност изглежда като най-доброто място да се учи медицина в наши дни освен това там преподават много изключителни лекари. Вих искала да го обмислиш, скъпа. Заради мен. Можеш да живееш с нас. Знаеш колко ще се зарадва баща ти, а и тогава наистина ще се съсредоточиш върху учението, без да се тревожиш за наем, сметки или храна. Ще се грижим за теб, всичко ще е по-лесно.

— Не знам, мамо, не знам. В момента английският наистина ми харесва, и историята, четенето… науката не е… както и да е, мислех си, че може да запиша изобразително изкуство или нещо такова. А и, мамо, наистина ми харесва да живея в Сидни.

— О, да, разбира се. Жилището на Вивиан е идеално и знам, че много ще се радва да останеш при нея. Изобразителното изкуство е прекрасно начало на образованието ти. Но наистина е само начало, скъпа. Накрая все пак ще трябва да се върнеш в нормалното русло. Когато си готова.

„В нормалното русло. Когато си готова.“ Това е най-конкретното, което мама може да каже за случилото се с Рейчъл, да признае загубата ни, живота, който водехме преди убийството й. Бях в десети клас и се справях много добре — бях първата по успех във випуска си. Надявах се да получа достатъчно добра диплома и да следвам медицина в университета. Крайната ми цел бе акушерството. Бях планирала всичко. Но убиха Рейчъл и плановете ми рухнаха, нещата излязоха от нормалното русло. Самото русло бе изтръгнато изпод краката ми, откъснато от земята, унищожено. И през онзи ужасен период открих, че науката и математиката, всички онези точни науки, които толкова много обичах, не могат да ми помогнат да разбера какво се случи със сестра ми. Няма формула, няма математическо уравнение, което да ти помогне да се справиш с чувствата, останали след едно убийство. Науката е съвсем безполезна, когато трябва да разгадае нещастието на човешкото сърце. Но хуманитарните науки — литературата, историята, изобразителното изкуство и музиката, както и цялото вълшебство, създадено от хора, които разбират страданието — у тях има утеха, ако я потърсиш.

А сега се съмнявам, че изобщо някога ще мога да „се върна в нормалното русло“. Сега се движа в друго русло, съвсем бавно набирам скорост и не мисля, че ще мога или ще поискам да отскоча встрани от него.

— Ще си помисля, мамо.

— Добре. А аз ще ти пратя няколко от брошурите. — Тя се смее, но чувам лекото задавяне в гърлото й, признакът, че от разговора й се е доплакало. — Събрала съм доста.