Ребека Джеймс - Красиво зло

И независимо какво писаха във вестниците след убийството й — всички онези болезнени спекулации и погрешни догадки за взаимоотношенията ни, мненията в таблоидите, дадени от така наречените експерти по психология, които заключаваха, че със сигурност е трябвало да изпитвам ревност, че това е абсолютно задължително за семейство с едно обикновено и едно гениално дете, — споменът за истинските ми чувства към Рейчъл никога не се разми.

Обожавах я и когато беше жива, и след смъртта й. Бях и винаги ще бъда най-големият й почитател.

След партито на Алис в училище се държат осезаемо по-дружелюбно с мен. Ученици, които не познавам, ми се усмихват и ми кимат по коридорите, а неколцина дори казват: „Здрасти, Катрин!“ Учудвам се, че знаят името ми. А освен това Алис всеки ден ме намира, когато дойде време за обяд. Сяда до мен и ме разсмива с истории за съучениците ни, с клюки за хора, които почти не познавам и не ме интересуват. Забавно е и съм повече от щастлива, че си имам компания, че вече не съм сама. Часът за обяд, който по-рано ми се струваше ненужно дълъг, минава много бързо, когато го прекарвам с Алис.

Не си задавам въпроса защо тя иска да прекарва времето си с мен. В крайна сметка преди бях популярна и съм свикнала хората да ме харесват. Алис иска да ми бъде приятелка, жадува за одобрението ми и се стреми да прекарва голяма част от времето си с мен. Слуша внимателно всичко, което имам да кажа. Така че макар почти да нямаме общи неща и да осъзнавам, че по-рано може би нямаше да съм й приятелка, сега копнея за приятелството й. Чувствам се благодарна, поласкана и изненадана. И за пръв път от години изпитвам нещо, подобно на щастие.

В първия четвъртък след партито й се обаждам и я каня на гости с преспиване в събота вечерта. Живея заедно с леля Вивиан, сестрата на баща ми, и това ми е приятно — тя е топъл и сговорчив човек, все ми повтаря колко се радва, че си има компания, а аз съм благодарна, че не съм в Мелбърн и мога да завърша гимназия някъде, където никой не е чувал за Рейчъл или за сестрите Бойдъл. Често оставам сама през уикенда, защото Вивиан пътува с приятели, и съм свикнала със собствената си компания. Приятно ми е сама да избирам какво да ям, какво да гледам по телевизията, каква музика да слушам. В началото след преместването ми Вивиан ме канеше да я придружавам — боеше се, че ще се чувствам самотна или уплашена — и веднъж наистина я придружих, но всичките й приятели са почти четирийсетгодишни и се чувствах съвсем не на място. Предпочитам да си остана у дома.

Този уикенд Вивиан заминава и съм сигурна, че ще се радва да чуе за посещението на приятелката ми. Постоянно ме окуражава да каня хора в апартамента и очевидно смята, че е странно как избягвам да общувам с другите.

— Ще приготвя вечеря — казвам.

— Великолепно — отвръща Алис. — Надявам се, че си добра готвачка.

— Наистина съм — засмивам се. — Това е един от многобройните ми тайни таланти.

— Тайни, хмм? — За миг Алис утихва. — А много ли имаш?

В отговор само се засмивам, сякаш самата мисъл е абсурдна.

Прекарвам съботния ден в супермаркетите в пазаруване на храни. Някога, преди убийството на Рейчъл, често готвех за четирима ни, когато все още бяхме семейство, й знам какво правя. Купувам всички съставки: пилешки бутчета, кардамон, кисело мляко, кимион, кориандър, ориз басмати, за да сготвя едно от любимите си кърита. Така ще мога да приготвя всичко, преди Алис да е дошла, а щом пристигне тя, спокойно мога да го оставя да къкри, за да стане още по-вкусно, докато двете си говорим, смеем се и се опознаваме по-добре.

Прибирам се и приготвям кърито. После се изкъпвам и обличам. До пристигането на Алис остава един час, така че се обаждам на родителите си. И тримата напуснахме Мелбърн година след смъртта на Рейчъл — там ни познаваха прекалено много хора, прекалено много хора знаеха за случилото се. Невъзможно ни бе да понесем съжалителните погледи, любопитните изражения и натрапчивия шепот навсякъде, където отидем. Аз се преместих да живея с Вивиан, за да завърша средното си образование в „Дръмонд“ — една от най-големите гимназии в страната, толкова голяма, че можех да се уединя, да остана незабележима. Родителите ми купиха къща на няколко часа разстояние на север, в Нюкасъл, близо до брега. Разбира се, поискаха да отида с тях и настояваха, че съм прекалено млада да напусна дома. Но по онова време скръбта им вече ми тежеше прекалено много, самото им присъствие ме задушаваше, затова ги убедих, че „Дръмонд“ е идеалното училище, цялото ми бъдеще зависи от постъпването ми там, и те най-после омекнаха.