Ребека Джеймс - Красиво зло

Затова не сменям темата.

— А баща ти? Той как се справя?

— Мисля, че е добре. Но не можеш да си сигурен, нали? Имам предвид, не искам да застана пред него и да го попитам.

— Защо?

— Защото, ако не е добре, тогава какво? Какво? Какво мога да направя, за да му помогна?

Знам, че не бива да говоря глупави баналности, да му предлагам да поговори откровено с баща си, да изрека лъжата, че думите лекуват. Защото знам, че не е вярно. Не лекуват. Думите са просто думи, колекция от фонеми, безпомощни срещу силата на истинската болка, истинското страдание.

— Нищо — казвам. — Нищо не можеш да направиш. Това е истината.

— Именно. Мога само да кажа, че съм добре, той също може само да каже, че е добре. И тогава нещата мъничко се подобряват, защото не трябва да се тревожиш за страданието на другия нещастник в добавка към своето.

— Да — кимвам. — Всеки се справя с болката по свой собствен начин. И накрая тя намалява малко. С всеки ден намалява по мъничко в съзнанието ти.

— Да — кимва Роби.

За миг оставаме мълчаливи. Изчаквам, оставям го да реши дали да продължим разговора, или да сменим темата. Той решава да продължи и думите избликват забързано от устата му:

— Преди мама наистина да се разболее, се канех да се изнеса от къщи, но останах, защото исках да помогна и защото исках да бъда с нея, нали разбираш, да прекараме колкото се може повече време заедно, преди да умре… защото по онова време вече знаехме със сигурност, че ще умре… въпросът беше само кога точно. Но оттогава минаха повече от две години. И все още съм там. На двайсет години съм и все още живея у дома, защото прекалено много съжалявам моя старец и не мога да се изнеса. Но това, което е наистина глупаво, е, че не знам дали му е приятно да съм там. Най-вероятно иска просто да се изнеса, за да остане сам… и да се самосъжалява на спокойствие. Сигурно си мисли, че търся неговата компания. Всичко е… ами… в общи линии, всичко е толкова смахнато.

— Значи баща ти е зле?

— По принцип е добре. Или поне се държи сякаш е. Силен е и е съсредоточен върху това да се справя с нещата от всекидневието, грижи се къщата да е в добро състояние, чиста, да има храна, такива неща. Знаеш ли, постоянно ни идват гости, каним ги на вечеря с пица и бира. Голяма веселба е… сякаш животът без жена в дома е приказен. Но една нощ преди… о, около седмица, бях тръгнал към стаята му. Исках да му кажа нещо. За миг просто спрях пред вратата му, не знам защо, може би… както и да е… спрях и… и го чух да плаче. Наистина да плаче, нали разбираш, с онези шумни сърцераздирателни ридания. Беше ужасно, кошмарно. Искам да кажа, да, знам, че наистина обичаше мама и така нататък, знам, че му липсва, но звучеше толкова… толкова… безпомощно. Като дете. Сякаш изобщо не можеше да се владее. Цялото щастие и други подобни простотии са си чиста лъжа фасада, която поддържа заради мен. И не знаех какво да направя, затова просто продължих да стоя там за секунда. Исках да спре, по дяволите, исках да млъкне! Много странно беше. И най-лошото е, че не изпитах съчувствие, просто го ненавиждах, задето ми позволи да го чуя, задето не продължи да се преструва, че е добре.

— Разбирам какво имаш предвид. — Думите излитат от устата ми, преди да осъзная какво казвам, какво му разкривам. — Да видиш родителите си в подобно състояние наистина те кара да пораснеш, да осъзнаеш, че светът е голямо и страшно място, над което те нямат контрол. И щом те могат да изпитват такава болка, щом не могат да контролират нещата, каква надежда има за теб?

— Точно така — съгласява се Роби, а после ме поглежда, внезапно стреснат. — Мамка му! Твоята майка не е умряла или нещо такова, нали?

— О, не. — Поклащам глава и се засмивам, сякаш самата мисъл, че съм запозната със смъртта, е абсурдна. — Съвсем жива е. Просто съм си мислила за тези неща. Освен това съм чела някои от книгите на баща ми за загубата и как се справят различните семейства. Просто съм плашеща. Луда.

— Луда или не, наистина описа чувството съвсем точно. Повечето хора откачат, когато кажа, че майка ми е умряла. Натъжават се или се смущават и сменят темата. Всъщност разговорът с теб ми се отрази по-добре, отколкото сеансите с терапевтката ми. Скучновата жена, която повтаря едни и същи неща. Посещавам я само защото татко смята, че трябва. Винаги ме пита какво чувствам и как се чувствам за това, което чувствам. А после ми казва, че чувствата ми са съвсем нормални, когато подтекстът през цялото време е, че трябва наистина да се опитам и да почувствам нещо съвсем различно. Чиста загуба на време. Абсолютни глупости. Със същия успех мога да говоря с руло тоалетна хартия.