Джеймс Чейс - Приятна вечер

И Брейди, и Маги се обърнаха и се вторачиха в картината. Чак сега я бяха забелязали.

Майк вдигна пистолета. Движението бе бързо и уверено. Нещо изплющя в момента, в който той натисна спусъка.

— Сега вижте — каза той.

Брейди стана от инвалидната количка, прекоси стаята и се загледа в картината. В дясното око на момчето бе забодена стреличката с приспивателно.

Беше 11.40. Сервитьорите в хотел „Спениш Бей“ циркулираха около огромния басейн, натоварени с подноси с разнообразни коктейли и реагираха бързо на щракащите пръсти на богаташите, които се излежаваха в шезлонги. Сервитьорите бяха следвани от добре обучени момчета с подноси с вкусни коктейлни хапки.

Уилбър Уорънтън бе завършил сутрешното си плуване. Излегната до него по бански, жена му Мария четеше роман. Плуването сутрин не беше за нея. Гримът и прическата й бяха толкова сложни, че тя плуваше само вечер, когато можеше да прекара час или дори повече в реставриране на пораженията, нанесени от водата, преди да иде на вечеря.

Уилбър беше допил вече своето второ сухо мартини. Чувстваше се спокоен и отпуснат. Досега меденият месец протичаше чудесно. Хотелът се оказа такъв, какъвто го описваха в рекламите. Обслужването е безупречно и кухнята не отстъпва на кухнята на никой от изисканите парижки ресторанти. Единственото малко облаче на иначе слънчевия хоризонт бяха непрекъснатите оплаквания на Мария. Крайно разглезена, тя беше от жените, които винаги намират някакъв недостатък, независимо какъв разкош им се предлага. В момента недоволстваше, че в хотела има толкова много стари хора.

Уилбър подчерта, че хотел „Спениш Бей“ е най-скъпият и най-добрият хотел в света. Само много богатите могат да си позволят да отсядат тук. А като правило, те са на преклонна възраст.

— Имаме късмет, че баща ми плаща престоя ни, Мария — каза той. — В противен случай нямаше да сме тук.

Мария сбърчи нос.

— Все едно, че живеем в гробище.

— Винаги можем да се махнем оттук. Искаш ли да го направим? Да идем в „Ривидж“, там има само млади хора.

— „Ривидж“? Да не си луд? В този коптор!

Уилбър погледна часовника си и се изправи.

— Ще ида да се обадя на татко.

Мария се намръщи.

— О, боже! Пак ли? Трябва ли всеки ден да му телефонираш?

— Обича да си побъбрим — каза Уилбър. — Няма да се бавя.

Той се отдалечи, а Мария сви рамене и продължи да чете романа си.

Уилбър също обичаше да поприказва с баща си и знаеше, че старецът очаква с нетърпение тези моменти, за да разкаже на сина си какво е станало през деня. Уилбър не забравяше, че баща му е самотен и чака завръщането им в Далас, както и да го дарят с внучета. Доста притеснен от това, Уилбър съобщи на Мария, че баща му им е купил луксозна къща, изцяло обзаведена, с прислуга, две коли, плувен басейн и малък парк. Всъщност с всичко, което може да се купи с пари.

— А кой е казал, че искам да живея в дупка като Далас? — попита тя ядосано. — След медения месец искам да идем в Париж или Венеция.

— Аз ще работя в Далас, Мария — напомни й Уилбър търпеливо. — Ще ти хареса. Видях къщата. Наистина е прекрасна! По-късно ще идем и в Париж.

Тя го бе погледнала с упорития си поглед и нищо не бе казала. Уилбър взе асансьора до последния етаж, влезе в дневната и поръча разговор с Далас. След няколко минути вече разговаряше с баща си.

— Здрасти, синко! — забоботи басовия глас на Сайлъс Уорънтън. — Как е?

— Добре е, татко, а ти как си?

— Много работа. Дау Джоунс взе, че се покачи. Току-що продадох пакет акции — добра печалба ми донесоха. Ще обядвам с няколко араби, големи клечки в техния регион, ама за мен са дребна риба. Опитват се да ме накарат да сключим една сделка. Ако стане според моите условия, може да паднат доста парици.

— Браво, татко!

— Твоят старец си знае работата. — Пауза и след това: — Как е жена ти? — Сайлъс рядко наричаше Мария с името й.

— Добре, татко.

— Бременна ли е вече?

Уилбър се насили да се засмее.

— Дай ни време, татко. Мария иска да види свят, преди да раждаме деца.

Чу как баща му изсумтя неодобрително.

— Не отлагай прекалено, синко. Остарявам вече. Кога се връщате вкъщи?

— О, след седмица-две.

— Приготвил съм ти много интересни неща тук. Искам да поемеш малко от тежестта на работата, сине. Каза ли на жена си за къщата? Ходих да я погледна. Много е шик.

— Разбира се, че и казах, татко. — Уилбър се опита в гласа му да прозвучи ентусиазъм. — Много е доволна.

Пак изсумтяване.