Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Това си е моя работа — отсече тя. — Просто имам.

Фуентес погледна към Мануел.

— Ти как мислиш?

— Идеята ми харесва. Но ще ни е нужен трети човек. Не знаем колко време ще ни се наложи да прекараме залостени в този апартамент. Ще трябва и да спим. Един спи, един дежури. Ще ни бъде нужен трети.

— Аз ще съм третият — отсече Анита.

Мануел поклати глава.

— Не, за теб ще е по-добре да се държиш настрана.

— Аз ще съм третият — повтори Анита твърдо. — Съвсем скоро ченгетата ще научат името на мъжа ми. Ще тръгнат да ме търсят и ще изгубя работата си. Тогава вече няма да можете да стигнете до президентския апартамент. Всичко трябва да стане много бързо.

Мануел се замисли за малко, после кимна.

— Звучи разумно — обърна се той към Фуентес. — Нека да поразмислим по-внимателно върху този твой план, госпожо Сертес. Ела утре вечер и ще ти отговоря дали ще го направим.

— Не по-късно от утре вечер.

— Утре вечер. Отговорът ще е или да или не — каза Мануел. Бяха захапали, помисли си тя и се втренчи в Мануел:

— Сега ме чуйте. Ще ви пусна в апартамента при едно условие.

Двамата мъже я изгледаха подозрително.

— И какво е условието? — попита Мануел.

— Не искам нищо от откупа. Каквито пари вземете, можете да си ги разделите, но заедно с другото трябва да поставим и условието да освободят Педро и той да дойде с нас, когато отлетим заедно със заложниците за Хавана. Ако не сте съгласни с това условие, няма да ви пусна в апартамента.

Фуентес пак избухна.

— Казах ти, че тя е луда! — изкрещя той на Мануел. — Педро е ранен! Може да умира! Ченгетата никога няма да го пуснат! Убил е двама души! Налудничави приказки!

— Млъкни! — излая Мануел, който вече губеше търпение. — Вижте, госпожо Сертес, поставяте много трудно условие, но то не е невъзможно. Веднъж да се доберем до апартамента и да вземем нещата в свои ръце, ние ще диктуваме условията. Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да бъде и съпругът ви с нас, когато заминаваме. Аз съм човек, който държи на думата си. Познават ме като честен човек. Обещавам, но ще бъде трудно.

— Мануел Торес — натърти Анита, а очите й бяха станали твърди и студени като стомана. — Аз не съм глупачка. Единствената ми мисъл е да си върна светлината в моя живот — Педро. Когато настъпи моментът и не са изпълнили искането ми да освободят Педро, ще убия тази богата южноамериканска кучка, ще убия и Уорънтън. Така ще им кажеш и ако не ти повярват, тогава ще им го кажа аз и на мен ще ми повярват.

Мануел я погледна, стреснат. Ето, помисли си той, една наистина силна жена и той усети, че й се възхищава. Беше напълно убеден в думите й.

Остана дълго неподвижен, без да свали очи от нея, после кимна. Бе победен от стоманените нотки в гласа й.

— Добре, може и да стане. Ела утре вечер. Ще поразуча някои неща. Първо трябва да разберем как е мъжът ти. Това няма да е проблем. Утре, след като свършиш работа, ще обсъдим какво да правим.

Уморена, но вътрешно ликуваща, Анита стана. Мануел се изправи в цял ръст и й протегна ръка.

— Ти си добра съпруга и много свястна жена — каза той. — Ще работим добре заедно.

Щом тя излезе, Фуентес избухна:

— Но тя е луда!

Мануел го погледна и поклати глава:

— Тя е влюбена. Когато жените са истински влюбени, стават по-силни от мъжете. Сега да лягаме да спим.

Клод Превин работеше денем на рецепцията в хотел „Спениш Бей“. Задълженията му включваха посрещане на новопристигналите, регистрирането им, изпращането им до апартаменти и вили, подготвяне на сметките. Трийсет и пет годишен, висок и слаб, той бе работил няколко години на рецепцията в хотел „Жорж Пети“ в Париж. По съвета на баща си, който имаше ресторант с две звезди на левия бряг, Клод Превин направи постъпки за шефското място на рецепцията. След като го утвърдиха, вече две години работеше на рецепцията на този най-добър хотел. Жан Дюлак, собственикът на хотела, беше доволен от него. Бъдещето на Превин бе подсигурено.

В тази гореща, слънчева сутрин Превин стоеше на рецепцията и оглеждаше огромното фоайе, в което посетителите разговаряха и си пийваха утринните коктейли. Слушаше носовото бърборене на тези богати старци и си спомняше с носталгия за хотел „Жорж Пети“, където кипеше бурен и интересен живот. Тук имаше само дъртаци, които бяха много взискателни, но се задоволяваха само с ядене, пиене и клюки. Богатите старци, мислеше си Превин, са пълна скука, но без тях този хотел не би съществувал.