Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Че как иначе? Струва три милиона. — Пауза, след това: — Е, забавлявай се добре, синко. След малко имам заседание на управителния съвет. Скоро и ти ще си в този съвет. Довиждане, сине, и умната, — и Сайлъс затвори телефона.

Анита Сертес тъкмо привършваше със спалнята на Мария, когато Уилбър влезе, за да се обади по телефона. Тя бързо се скри зад вратата и чу разговора. Едната страна на разговора не й даде много информация, освен че естествената топлина в гласа на Уилбър потвърди това, което тя вече беше чула от клюките в хотела: страшно богатият Сайлъс Уорънтън и синът му са силно привързани един към друг. Един от сервитьорите, кубинец, й беше казал, че както дочул, старецът жадувал за внучета.

— Тая богата кучка няма да свърши нищо. Чух ги да се карат в спалнята. Такава егоистка е, че дори не иска да има деца. Синът ще поеме нефтената империя. Ще наследи милиарди, когато старецът хвърли топа — беше й казал той.

Анита не спа. Прекара часове в душната кабина на рибарската шхуна на Мануел Торес в непрекъснат разговор.

Отначало помоли Фуентес да помогне на Педро. Той вдигна рамене.

— Какво мога да направя аз? Ченгетата ме търсят! — развика се той с пронизителен глас. — Ако можех да намеря пари, щях да замина за Хавана, но сега съм вързан.

— Тук ще си в безопасност — увери го Мануел. — Не съм от хората, които изоставят приятелите си.

— Моят съпруг не ти ли е приятел? — попита Анита.

— Негов приятел е — рече Мануел. — Не мой.

Фуентес отчаяно заразмахва ръце.

— Нищо не мога да направя! Не разбираш ли? Ченгетата го пипнаха! Ранен е. Какво мога да направя?

Наведена напред, с горящи очи, Анита заговори.

Двамата мъже я изслушаха, после Фуентес рязко скочи.

— Това са шантави приказки — избухна той. — Ти не си на себе си! Махай се от тука! Да не си посмяла да дойдеш повече! Ти си луда!

Мануел сложи ръка на рамото на Фуентес, за да го удържи.

— Виждам една възможност — каза той. — Нека поразмислим малко над тази идея. Успокой се.

— Това са шантави приказки!

— Нищо, което е свързано с пет милиона долара не може да бъде шантави приказки. Успокой се.

Анита наблюдаваше двамата мъже. Беше очаквала да се противопоставят, Фуентес е глупав, но й стана ясно, че Мануел е почнал да налапва въдицата, която тя поклащаше пред него. Внимателно го огледа: едър, силен, с буйна черна брада, съвсем оголяла глава и жестоки очички. Само ако можеше да го убеди, тя бе сигурна, че той ще изпълни плана й отлично.

Мануел я погледна.

— Нека сега да се разберем — каза той. — Твоята идея е да завземем президентския апартамент и да задържим Уорънтън и жена му като заложници?

— Това е планът ми — рече тихо Анита. — Уорънтън струва милиарди. Баща му го обича. За него откуп от пет милиона ще е нищо.

— А как ще превземем апартамента? — попита Мануел.

— Казвам ти, че тя е луда! — яростно изкрещя Фуентес. — Познавам хотела. Там има охрана! Да завземем президентския апартамент… шантави приказки!

Мануел потупа Фуентес по ръката.

— Приятелю, ще те помоля да млъкнеш. Нека я изслушаме. Пет милиона долара! Помисли си какво означава това. — Той погледна към Анита и я попита: — И как ще влезем в президентския апартамент?

— Чрез мен — обади се Анита. — Аз работя в хотела. Зная всичко за охраната, зная как се стига до апартамента, как да се избегнат хотелските детективи и пазачите. — Тя се обърна към Фуентес: — Ченгетата те търсят. Да не би да имаш намерение да прекараш в тази кабинка месеци наред? Не разбираш ли, че щом веднъж попаднеш в апартамента, ще можеш да имаш всичко: храна, напитки, цигари… всичко. И защото държиш Уорънтънови в ръцете си, от хотела ще ти дават каквото пожелаеш. После, когато ни платят откупа, ние всички, вземайки Уорънтънови като заложници, ще си тръгнем с пет милиона долара.

Фуентес я зяпна, след това погледна неспокойно към Мануел.

— Да, може би — изрече той бавно. — Ти сигурна ли си, че можеш да ни заведеш до президентския апартамент?

Анита започна да се отпуска. Още една рибка бе налапала въдицата.

— Мога — натърти тя. — Имам дубликати от ключовете за стаята на обслужващия персонал и за президентския апартамент.

— Така ли? — попита остро Мануел. — Откъде ги имаш?

Неотдавна Педро я беше посъветвал:

— Винаги дръж дубликати от хотелските ключове. Човек не знае кога могат да му потрябват.

И той й бе обяснил как да направи восъчен отпечатък, а по-късно уреди да изработят самите ключове.