Джеймс Чейс - Приятна вечер

След като размишлява почти час, тя реши как да излезе от критичното положение. Поколеба се, защото не бе сигурна, че един такъв план ще свърши работа, но се убеди, че няма друг начин да спаси Педро.

Щеше да иде при Мануел и Фуентес и да им каже за плана си. Надяваше се, че като разберат колко много пари ще пипнат, ще й помогнат да спаси мъжа си.

Сега стоеше и гледаше шхуната на Мануел. Забеляза зад перденцето сянка.

Огледа се, намери едно плоско камъче и го хвърли към светлия прозорец.

Изчака. След малко вратата на кабината се отвори и тъмната фигура на един огромен мъж се появи на палубата.

— Аз съм… Анита Сертес — каза тя тихо.

Майк Баниън плати таксито, докарало го от летището на Маями до хотел „Сийвю“. Спря се и огледа входа на хотела, балконите, богато украсени със старомодни плетеници от ковано желязо. Реши, че това е хотел за пенсионери, не с кой знае какви средства. Вътрешно се примири и се изкачи по стълбите, които водеха към фоайето с подредени миниатюрни палми и потъмнели вази от кована мед. Прекоси го и се приближи до скромната рецепция.

Изискано облечен възрастен мъж му се усмихна за добре дошъл.

— Господин Ванс ме очаква — каза Майк.

— Господин Лукас?

— Да, аз съм. — Брат му бе казал да се регистрира в хотела като Тед Лукас и резервацията му бе направена на това име.

— Момент, моля — възрастният мъж вдигна слушалката, измърмори нещо, изслуша някого и затвори телефона.

— Господин Ванс ще ви приеме, господин Лукас. Първи етаж. Втора стая. Вашата стая е на четвъртия етаж. Номер дванайсет. Ако оставите чантата си, ще я отнеса до стаята ви.

Майк се качи с асансьора до първия етаж. Пестеше всяко ненужно усилие. Беше усетил, че изкачването на стълби му причинява остра болка от едната страна. Денят бе изключително тежък. Сигурно от полета и влаченето на чантата. Беше сигурен, че утре няма да усеща това ужасно нещо, дето го гризеше отвътре. Болката се появяваше и изчезваше. Имаше дни, когато се опитваше да се убеди, че няма да умре след няколко месеца, но като напускаше летището острата болка го проряза и трябваше да се примири с факта, че се самозаблуждава.

Почука на стая номер две и някой заядливо му извика да влезе.

Отвори вратата и надникна в малка дневна, с поовехтели, но удобни мебели — стая, в която престарели дядовци и баби можеха да си починат в очакване на смъртта.

Лу Брейди седеше в инвалиден стол. Като го погледна, Майк видя един дребен, слабичък човек, който явно наближаваше осемдесетте. Брейди беше майсторски дегизиран. Бухналата бяла коса, големият бял мустак, тесните ноздри и сухата, сбръчкана кожа бяха напълно заблудили Маги. Брейди й беше казал да дойде в хотел „Сийвю“, където за нея има резервация на името на Стела Жак и да пита за господин Ванс.

Когато Маги пристигна следобеда на предния ден и се яви в стая номер две, тя се взря в стареца на инвалидния стол, след което смутено възкликна:

— О, извинете ме! Изглежда съм сбъркала стаята — и тръгна към вратата.

— Влизай, скъпа, и си сваляй панталоните — каза Брейди с естествения си глас.

Маги бе така шокирана, че това изобщо не й се стори смешно. На Брейди му трябваше доста време да я убеди, че този стар инвалид, дето я потупва успокоително, е любовта на живота й.

Накрая заговори съвсем делово. Каза й, че на следващата сутрин пристига човекът, който щеше да изиграе най-важната роля в обира на хотела.

— Искам да останеш в спалнята, Маги — рече Брейди. — Остави вратата полуотворена и ни слушай. Искам да се убедиш, че можеш да работиш с този човек, така както аз искам да се убедя. Хедън ме увери, че с него няма да имаме проблеми, но той все пак е аматьор. Нямам доверие на аматьори. Изгуби ли самообладание, ще ни провали и ние здравата ще я закъсаме. Послушай го как говори, вникни добре в това, което казва, после ела и го поогледай добре. Ако не си много сигурна в него, прокарай пръсти през косата си. Ако си сигурна, че ще можеш да работиш с него, просто го кажи.

Маги, доста опулена, кимна.

— Това ще е големият ни удар, нали, Лу? Малко съм притеснена. Не ми се иска да ида в затвора, но щом ти казваш, че всичко ще е наред, значи ще е наред.

— Няма да идеш в затвора, мила, нито пък аз.

Маги започна да гали ръката на Брейди.

— Знаеш ли какво, скъпи? Никога не съм правила оная работа с осемдесетгодишен мъж. Искаш ли да опитаме?

Брейди се засмя.

— Не. Трябваха ми три часа, за да се дегизирам. Няма да се оставя да ме сдъвчеш. Иди да се поохладиш малко.