Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Изчакай — той и се обърна към Теръл. — Фуентес е изчезнал. Взел е всичките си дрехи. Никой от блока не знае нищо… естествено.

— Искам го — отсече Теръл. — Организирай всичко, Джо.

Бийглър, който много обичаше екшъна, кимна.

— Ще го имаш, шефе.

Минаваше два часа през нощта, когато Анита Сертес се приближи до рибарската яхта на Мануел Торес. Кеят, ако не се броят нощните пазачи, бе съвсем пуст. Пазачите я огледаха, докато тя минаваше край тях, като избираше все сенките. Помислиха я за някоя от многобройните проститутки, които се разхождат по кея.

Тя намери лодката и спря. В предната кабина светеше. Беше сигурна, че там ще намери Фуентес.

Едва когато се прибра вкъщи след работа и пусна транзистора, чу за стрелбата.

Сутринта, когато тя тръгваше на работа, Педро й каза да приготви багажа, щом се върне.

— Утре в десет заминаваме за Хавана. Бъди готова.

Тя обви ръце около шията му и го целуна.

— Скъпи ми съпруже, с цялата си душа се надявам това да не се случи, но знай, че можеш винаги да разчиташ на мен.

Върна се по време на следобедната си почивка, но Педро вече го нямаше у дома. Тя се чувстваше отпочинала физически, но не и психически.

Все си мислеше за пистолета, дето Педро й показа. Мислеше за приятеля му Фуентес, който му го беше дал. Педро я бе уверявал, че няма никакъв риск. Тя го обичаше и се опитваше да повярва, че не е рисковано, но продължаваше да се страхува.

Когато се върна вкъщи около десет и половина с надеждата, че Педро я чака, тя намери стаята празна и сърцето й се сви. Педро й бе наредил да приготви багажа и тя уморено се зае със задачата да напълни два куфара с вещите им. Докато ги нареждаше си мислеше, че утре по същото време ще бъдат вече в малката ферма и тя щеше да продължи да робува в жегата, но какво значение можеше да има това, когато любимият й Педро е до нея?

Докато чакаше Педро да се върне, реши да чуе новините. Изслуша съобщението за убийството на Ейб Леви, събирал наеми и на Кери Смит, случайна чернокожа минувачка, за опита да се откраднат парите от наемите, събрани от Ейб Леви. Цялата се вкамени.

Говорителят продължи:

— Детективът Том Лепски, видял крадеца да бяга и му извикал да спре, след което стрелял. Крадецът, млад кубинец, все още не е идентифициран. Сериозно ранен, той в момента се намира Фуентес болницата под полицейско наблюдение.

Анита затисна с ръце устата си, за да сподави писъка.

Педро!

— Полицията търси да разпита кубинец на име Роберто Фуентес, понастоящем в неизвестност. Оръжието, с което са били извършени убийствата, е било негова собственост и се смята, че той или е продал пистолета, или го е заел на убиеца. — Говорителят продължи: — Умоляват се гражданите, които знаят нещо за местонахождението на този човек, да се обадят в полицията.

Анита изключи транзистора.

Някои жени са като направени от стомана, други не са. Ала Анита не само бе от стомана, а от онази стомана, дето е изкована от тежкия труд на тръстиковата плантация и в хотела. В момента, в който разбра, че мъжът й е сериозно ранен, в ръцете на полицията, тя внимателно премисли всичко. Скоро полицаите щяха да разберат кой е Педро и къде живее. Щяха да дойдат в тази стая и да започнат да я разпитват. Ще надушат и тия от пресата. Щеше да си загуби работата в хотела. Трябваше веднага да действа.

Фуентес! Той сигурно знаеше, че полицията го търси и ще се скрие.

Анита бе живяла в Сийком доста месеци. Тя бе част от кубинската общност. Познаваше приятелите на Педро. Знаеше, че Фуентес често говори за своя богат приятел Мануел Торес, който имал рибарска шхуна и кръстосвал морето.

Много беше чувала за Мануел Торес. Разправяха, че този мъж има огромно влияние. В кубинската общност за него се знаеше, че е Кръстникът на всички кубинци, живеещи в града. Ако човек имаше проблем, отиваше при Мануел и той му помагаше да го разреши. Щом кажеше, че може да разреши един проблем, значи можеше. Естествено, вземаше по няколко цента за услугата, но никой не протестираше, защото съветите бяха добри.

Веднъж, докато Фуентес и Педро пиеха евтиното си вино, Анита седеше до тях и слушаше как се хвали Фуентес.

— Мануел ми е приятел, — бе казал той на Педро. — Ако нещо се случи, мога да ида при него и той ще оправи всичко.

Седя неподвижно в продължение на повече от час, а умът й трескаво работеше.

Педро трябва да бъде спасен! Педро не бива да лежи дълго в затвора. Това бе непоносима, невъзможна мисъл. Добре знаеше цената на приятелството. Нито Фуентес, нито Мануел, щяха да помръднат и малкия си пръст, ако нямаше солидна причина за това.