Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Господин Лепски — тя седна на високото столче до него. — Аз мисля, пък и повечето момичета са на същото мнение, че вие сте най-красивият полицай в града. Знаете ли това?

Лепски цъфна. Полицейската работа ли! Кой не би искал да бъде полицай?

От другата страна на тясната уличка, срещу клуб „Монокини“, се издигаше висок блок с едностайни и двустайни жилища, в които живееха най-вече работници.

Ейб Леви мразеше петъците. Събирането на данъците направо го убиваше. Все някой намираше сърцераздирателни причини да не плаща и той трябваше да се държи грубо, което беше против природата му. От синдиката, собственик на блока, му бяха казали, че никой не може да живее в него на вересия. Ако смотаняците не могат да намерят пари, да се махат. На Ейб никак не му бе лесно да съобщава тази новина. Той искаше да е в добри отношения с наемателите, но ако ги заплашваше, това ставаше невъзможно.

— Виж какво — казваше той, — аз не съм виновен. Или плащай, или напускай. Това го казва шефът. Аз нямам нищо общо.

Беше му нужно доста време, за да измъкне наема от толкова много наематели, така че когато отиде в последния апартамент и след тежка борба изтръгна наема, вече минаваше осем часа вечерта. Бързаше да се върне в своя двустаен апартамент на партера и да вечеря.

Ейб Леви беше набит евреин, с гъста сива четина вместо коса и с буйна брада. Бе живял тежко. Като млад помагаше на баща си да продава плодове с количка. По-късно се ожени за едно момиче, заробено в шивашка фабрика. Когато родителите му починаха, той се отказа от разносната търговия. Един приятел му намери тази работа, да събира наемите. Много по-лесно, отколкото да кръстосва улиците и да бута тежката количка. Преди две години умря жена му. Нямаха деца. Ейб прекарваше вечерите в самота, гледаше телевизия, а веднъж в седмицата ходеше в еврейския клуб, където бе винаги добре дошъл.

Като се качи в асансьора, той с тъга помисли за жена си, Хана. Тя винаги му приготвяше топла храна. Тази вечер щеше да хапне малко солена риба, но поне имаше интересен сериал по телевизията.

Като влачеше тежката чанта, сега натъпкана с банкноти и монети, Леви излезе от асансьора и се запъти по дългия, тъмен коридор към апартамента си. Две от лампите в коридора не светеха. Трябваше да ги оправи, преди да седне да яде, помисли си уморено. Поддръжката на този висок блок бе негово задължение.

Стигна до вратата на своя апартамент, затършува за ключа, отключи и влезе в дневната. Ръката му заопипва стената и завъртя ключа за лампата, но стаята остана тъмна. Изстена наум. Някой от проклетите бушони беше изгорял! Щеше да му се наложи да слиза в мазето. Ейб бе предпазлив човек, винаги подготвен за непредвидени обстоятелства. На малка масичка в дневната имаше мощен прожектор. Тъкмо се опитваше да го напипа в мрака, когато някой му нанесе силен удар между плешките и той загуби равновесие. Краката му се блъснаха в стола, от който гледаше телевизия и той се просна на пода, но пак продължи да стиска чантата с наемите.

Задъхан, с туптящо сърце, Педро Сертес го беше причакал в тъмното. Преди това свали една лампа в коридора, нави около крушката малко алуминиево фолио, след това отново я зави на мястото й и така изгори бушона в апартамента на Ейб и в коридора.

Чувстваше се напълно уверен в това, което правеше, Фуентес му беше казал, че евреинът е съвсем безгръбначен и ще припадне още при вида на пистолета. Донесе със себе си не само пистолета, който Фуентес му даде, но и електрически фенер.

— Не мърдай! — излая той и щракна електрическия фенер, като се погрижи да освети и пистолета му, както и Ейб, който се опитваше да се изправи. — Хвърли ми тази чанта!

Ейб беше събирал наема. Досега не го бяха нападали. Един полицай го бе предупреждавал:

— Ейб, все един път това може да се случи. Твоите хора искат да носиш пистолет. Ето разрешителното, ето ти пистолета. Ще ти покажа и как да боравиш с него. — А полицаят се оказа добър учител. Без да вярва, че може да му се наложи да използва пистолета, Ейб знаеше, че ако го нападнат и крадецът се измъкне с парите, той губи не само работата, но и жилището. Шефът му го предупреди съвсем ясно:

— Носиш парите, в противен случай си аут.

Така, че Ейб прие пистолета съвсем насериозно. Никога не беше стрелял с него, но знаеше как да действа: вдига предпазителя, хваща с две ръце и натиска спусъка.

— Бързо! — изръмжа Педро в мрака. — Чантата!

Ейб успя да седне, стискаше чантата и гледаше в ярката светлина на фенера, без да може да различи човека, който му крещеше.