Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Не се престаравай, Джо. Керъл никак не е лесна. Просто й кажи, че са ме повикали заради въоръжен обир. Става ли?

— Това го остави на мен, Том.

Хари Аткин, собственикът на клуб „Монокини“, беше добър приятел на полицията. Неговият клуб, разположен малко встрани от централната улица на Сийком, бе под сигурно крило. Когато на богатите им се приискаше да се позабавляват в крайните квартали, те идваха тук, ядяха прекрасни морски деликатеси, сервирани от главозамайващи момичета по монокини. Бизнесът му определено процъфтяваше.

От време на време, щом се озовеше в района, Лепски се отбиваше да побъбри с Хари, пийваше по някое безплатно питие и след това продължаваше да си върши работата. Не го споменаваше пред Керъл, защото си знаеше, че тя не би одобрила.

Около 19.45 той пристигна в клуба, спусна се по стълбите в голямото помещение, където чернокожи работници чистеха и лъскаха, подготвяха всичко за вечерта.

Хари Аткин, нисък, дебел, с огненочервена коса, беше зад бара и четеше вечерния вестник. Вдигна поглед и като видя Лепски, се усмихна широко.

— Здрасти, Том. От седмици не съм те виждал. Как си?

Лепски се покатери на едно високо столче, ръкува се с Хари и бутна шапката си към тила.

— Добре — каза той. — А ти?

— Може и по-добре да е. Довечера тук ще бъде страхотна блъсканица. И снощи блъсканицата беше голяма. — Той се пресегна и взе бутилка „Къти Сарк“, защото знаеше, че това е любимото питие на Лепски, и му наля щедро, добави лед и бутна чашата към него.

— Хари — подзе Лепски, след като отпи една голяма глътка. — Постъпи оплакване.

Хари кимна.

— От онази стара вещица госпожа Ейбръхъм, нали?

— Точно от нея. Какво става, Хари? Оплакала се е, че мацките ти не си носят монокините. — Лепски се ухили. — Много ме е яд, че не съм бил тук, но не може така. Ще ти се развали репутацията.

— Лъже. Ще ти кажа какво се случи. Имахме няколко пияни богаташи, които седяха на същата маса с тази стара вещица и с досадния й мъж. Лу-Лу сервираше супа от риба и се бе навела ниско, а задникът й бе щръкнал нагоре.

Лепски, който бе виждал Лу-Лу и смяташе, че тя има най-секси дупе от всички момичета в клуба, кимна.

— Тогава един от пияните дръпна монокините на Лу-Лу и те цопнаха в супата на дъртофелницата. — Харц избухна в смях. Беше ужасно — дъртата изпадна в истерия, мъжът й за първи път от години се почувства мъж, а Лу-Лу си скри котенцето. Двамата пияници страхотно се забавляваха. Всъщност на всички в заведението, освен на дъртофелницата, това страхотно им хареса.

На Лепски от смях сълзи му потекоха от очите.

— Страхотно! Какво не бих дал, за да видя такова нещо.

— Разкарах Лу-Лу оттам, опитах се да успокоя дъртофелницата, но тя сграбчи мъжа си и го извлече навън, като през цялото време крещеше, че ще се оплаче на кмета.

— Добре, Хари, успокой се. Аз ще изтряскам едно докладче. Недей да си напрягаш мозъка. Като разкажа на момчетата в управлението, направо ще се пръснат от смях. И никое друго момиче ли не си е губило монокините?

— Искам да знаеш, Том, че моите момичета са съвсем почтени — рече Хари със сериозен вид. — Монокините са последното нещо, което биха си изгубили.

Лепски се засмя.

— За бога, Хари, какво друго имат да губят? — той довърши питието, погледна часовника си, видя, че минава осем и се сети, че трябва да купи нещо за вечеря. — Направи ми една услуга, Хари. Керъл изгорила пая, който ни беше за вечеря. Ще ми предложиш ли една от твоите пици?

— И дума да не става. За тебе, Том, ще приготвя истинска вечеря. Какво ще кажеш за пиле в сос с гъби и бяло вино? Жена ти ще трябва само да го сложи във фурната за двайсет минути.

Очите на Лепски светнаха.

— Звучи страхотно.

— Добре, налей си още едно питие. Аз ще наредя на Чарли.

Хари се отдалечи с бързи стъпки, Лепски посегна към бутилката „Къти Сарк“. Имаше моменти, когато си заслужаваше човек да работи в полицията, помисли си той. Една хладна ръка го хвана за китката.

— Позволете на мен, господин Лепски.

Лепски вдигна очи и пред него се изпречиха малки гърди с коралово розови зърна. Едно момиче по монокини, с черни обувки на висок ток стоеше пред него и му се усмихваше.

— Аз съм Мариан — каза момичето и дългите й мигли затрепкаха. — Чухте ли за Лу-Лу? Ужасно, нали?

Лепски отвори и затвори уста, но от нея не излезе нито дума. Очите му бяха пълни с великолепното телце пред него.

Усмихната, Мариан му наля питие, добави лед и пъхна чашата в ръката му.