Джеймс Чейс - С ухо на земята

Хари гледаше втренчено Уейдман.

— Всичко на мене? — повтори той и усети как го връхлита вълна от чувства, предизвикващи сълзи в очите му. С усилие ги спря да не рукнат по бузите му.

Значи Лайза, въпреки отвратителния начин, по който се държеше с него, въпреки ревността и терора, който му налагаше, все пак го е обичала. Иначе не би завещала всичко на него. Значи наистина го е обичала.

— Да — като забеляза силното вълнение на Хари, Уейдман стана. — Можем да обсъдим тези неща и по-късно, г-н Луис. Сега ще ви оставя. Разбирам чувствата ви. Приемете искреното ми съчувствие. — Той тръгна към вратата, но се спря на половината път и продължи. — Има още едно нещо, което трябва да спомена.

Хари едва не му изкрещя да се маха, но успя да се овладее.

— Какво е то?

— Мисис Луис е поставила едно условие в завещанието, че ако вие се ожените повторно, деветдесет и девет процента от цялото имущество преминават във владение на Дружеството на инвалидите в Сан Франциско. — Уейдман се усмихна с професионалната си усмивка. — Но аз не мисля, мистър Луис, че вие възнамерявате да се жените повторно.

Хари седеше неподвижен и не можеше да повярва на това, което току-що беше чул. После изведнъж мощен прилив на кръв нахлу в главата му. Сантименталните му чувства по адрес на Лайза отшумяха като пролетен дъжд.

— Значи ли това, че никога не мога да се оженя отново? — гласът му звучеше дрезгаво.

— Защо, разбира се, че можете, мистър Луис. — В този момент Хари разбра, че Уейдман го мразеше точно толкова, колкото той мразеше Уейдман. — Естествено, вие сте напълно свободен да постъпвате както пожелаете. И все пак, ако се ожените повторно, ще ви остане тръста „Флорида Дивелъпмънт“, в който, както знаем, и досега сте работили, а също и каквото остане от имуществото. В голямата си част обаче, деветдесет и девет процента, то преминава в собственост на Дружеството.

— Сериозно ли говорите всичко това? — попита Хари. — Нима искате да ми кажете, че не бих могъл никога вече да се оженя, без да изгубя цялото имущество?

— Точно така.

— Но това е отвратително! — Хари стана рязко. — Не можем ли да оспорваме по някакъв начин? Това е нечовешко!

— Става дума за сума от около двеста милиона долара, мистър Луис. Дружеството има много силно политическо лоби. Точките на завещанието са напълно категорични. Разбира се, бихме могли да опитаме да оспорваме, но много се съмнявам, че ще успеем. — Той погледна изпитателно Хари. — Но в този момент вие не възнамерявате да се жените отново, нали?

— Моля, идете си — Хари се строполи на стола си. — Ще говорим по-късно.

Когато кадилакът се отдалечи, Хари удари силно един в друг свитите си юмруци.

„Кучка такава — помисли си той. — Зловредно, омразно, сакото човече! Успя да провалиш живота ми напълно, обрече ме на живот само с любовници! Да нямам никога свои собствени деца! Заслужила си си това, което получи! Кучка! Ужасна е била смъртта ти, но ти напълно си я заслужаваш.“

Стийв Хармас — главен детектив на следователския колектив в застрахователното дружество „Нешънъл Фиделити“, беше висок, грозноват мъж с бодра усмивка на устата си и остър като бръснач мозък в главата си. Той влезе в офиса на Пати Шоу, секретарката на Мадокс. Пати спря да пише на машината. Тя беше руса красавица, освен това интелигентна и отзивчива. Ползваше се със симпатиите на целия мъжки състав. Хармас я смяташе за най-привлекателната жена след своята съпруга.

— Здрасти! — каза той, облягайки се на бюрото й.

— Какво се мъти тук?

Пати посочи вратата, зад която беше кабинета на Мадокс.

— Не е спирал да крещи благословии по твой адрес през последния половин час.

Хармас се ухили.

— Не разбирам защо се пени? Няма още десет часа.

— Сигурно си забравил, че точно в осем той е винаги зад бюрото си.

— Не мога да му помогна, като си е луд човекът. Значи има нужда от мен. Така ли?

— Меко казано. Най-добре се пази да не те ухапе, защото е бесен.

— Мис Шоу, какви ги говориш! Не се стряскай толкова! — Хармас прекоси стаята с обичайната си усмивка, почука на вратата и влезе в кабинета на Мадокс.

Както обикновено, Мадокс беше наведен над бюрото си, претрупано с вестници, застрахователни полици и писма. Изтънялата прошарена коса беше разрошена, а лицето — зачервено и смръщено. Въпреки че изглеждаше могъщ зад прикритието на бюрото си, Мадокс не беше едър мъж. Имаше рамене на боксер и крака на мъник. Студените му очи излъчваха безмилостен и енергичен поглед. Пепел от цигара се беше посипала по реверите и ръкавите на иначе скъпото му сако. Имаше навика постоянно да прокарва дебелите си пръсти през косата, което чувствително допринасяше за небрежната му външност.