Джеймс Чейс - С ухо на земята

— Алек, чу ли това? — запита тя и спря транзистора.

Съпругът й, як шейсетгодишен мъж, който пиеше уиски на закуска, откъсна очи от финансовата колона на „Маями Таймс“ и я погледна намръщено.

— Какво да съм чул?

— Никога нищо не слушаш. Лайза Луис е била убита, а огърлицата й била открадната.

Джаксън остави вестника си и подсвирна с уста.

— Убита ли? Я виж ти! Не е чак толкова лошо, за Хари. Ще наследи всичките й пари.

— Алек! — Мона Джаксън беше възмутена. — Ти можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за пари? Как не те е срам!

Джаксън направи примирителен жест с ръце:

— Не го взимай толкова навътре. — Знаеш, че е вредно за тебе.

— Крадците са разбили сейфа й. Той е същият като моя. Щом са могли да го разбият, значи биха могли да откраднат и моите бижута!

— О, за Бога! Нищо не се е случило на дрънкулките ти. — Джаксън се пресегна за чашата си. — Представи си само как Хари ще прибере всичките пари. Това са милиони. Удари кьоравото това момче.

— Как можеш да бъдеш толкова безсърдечен! Горката Лайза е убита!

— О, Мона, я по-спокойно. Много добре знаеш, че ти я мразеше. Нали само преди две вечери ми каза, че била двулична кучка.

— Алек, ти си отвратителен! Искам веднага да се обадиш по телефона на Дейвид Хакет и да му наредиш да провери сейфа и бижутата ми. Да видим дали са още там.

Джаксън зяпна в изненада.

— Разбира се, че са там! Къде да са?

— Ще се обадиш ли на Дейвид Хакет, или аз трябва да го направя?

Понеже позна по изражението на лицето й, че за него няма да има спокойствие, докато не се обади, Джаксън стана, мърморейки недоволно.

— Женски работи — възкликна горчиво той. — Дейвид ще си помисли, че нещо съм мръднал.

— Не ме интересува ни най-малко какво ще си помисли. Кажи му да отиде вкъщи, да отвори сейфа и после да се обади отново.

Джаксън пресече кея и отиде до най-близката телефонна кабина. Малко се поколеба, преди да набере номера на Дейвид Хакет — търговски директор на „Сейфове Райсън“. Двамата мъже играеха заедно голф почти всеки уикенд и бяха доста добри приятели.

— Дейвид, Алек се обажда — каза в слушалката Джаксън. — Извинявай, че те безпокоя, старче, но Мона чула за обира на Лайза Луис. Тя иска да отидеш до къщи и да провериш сейфа й, да видиш дали са си на място проклетите й бижута. Би ли го направил?

Последва дълга пауза, преди Хакет да заговори.

— О, разбира се. Веднага ще отида. Надявам се всичко да е наред.

Джаксън се сепна в изненада.

— Какво искаш да кажеш с това „надявам се всичко да е наред“?

— И без това ще прочетеш утре за това във вестниците, така че мога да ти кажа още сега. Още един от нашите сейфове е бил разбит. Този на мисис Лоуенстейн. Обрали са всичко. Един Господ знае как са го отворили.

— Страхотна новина. Ако я съобщя на Мона, направо ще хвърли топа. Виж какво, Дейвид, моля те, иди до нас колкото можеш по-бързо. Обади ми се веднага. Ще чакам до слушалката. — Той продиктува номера на кабината. — Старче, да знаеш, ако са изчезнали бижутата на Мона, не знам как ще се живее с нея отсега нататък.

— Ще ти се обадя колкото мога по-скоро.

Джаксън си поръча двойно уиски със сода и седна да чака. След час и половина Хакет се обади. Гласът му звучеше глухо и сковано.

— Много ми е неприятно да ти го съобщя, Алекс, но вие сте обрани. Всичко от сейфа е откраднато.

Джони излезе на терасата. Беше намъкнал панталони до коленете и размъкната риза с дълги ръкави, за да скрие драскотините по ръцете. Косата му беше разрошена и определено имаше нужда от избръсване. Както изглеждаше, така се и чувстваше — като парцал.

Щом го видя, Марта се сниши на стола си и изпищя истерично.

— Махай се, мръсен убиец!

— Млъкни! — изсъска й Джони. Погледът му беше още мътен, нервна тръпка премина през устните му.

— Не съм го направил аз! Вкарай най-сетне това в тлъстата си кратуна. Чу ли? Не съм го направил аз.

— Ти си лъжец — изкрещя Марта. — Ти искаше да вземеш тази огърлица и правеше планове как да ни измамиш. Тя те е хванала, докато си отварял сейфа, и ти си я убил! Жесток убиец! Гаден кучи син!

Хенри рязко я прекъсна.

— Марта, моля те! Нека аз да говоря с Джони.

— Какво има да говориш с него! Той ни вкара в такава беля! Убиец! По-добре никога да не го бях виждала! — Тя покри лицето си с ръце и се разрида с тежки, мъчителни стенания.

Джони дойде до мястото, където седеше Хенри и застана прав до него.

— Аз не съм го направил! — повтори той този път с неуверен глас. — Бях с една жена през цялата нощ. Попитайте Джилда. Тя я видя. Онази жена, която ме фиксираше. Ние с Джилда се скарахме и тя си тръгна. Тогава онази жена ме заведе в дома си.